В своята книга “Осъзнат живот” психоаналитикът Стивън Грос пише следното: “Колкото по-голяма е лицевата част, толкова по-голяма е и опаката страна.” Поводът, по който авторът изразява тази психотерапевтична максима, е работата с клиентка, чийто баща яростно отхвърля партньора й - изненадващо, неодобрението и възмущението към зетя се основават на същите характеристики, които има неговата дългогодишна любовница.
Когато нещо е твърде очевидно изразено или прекалено крайно отстоявано - може би обратното също е истина. Тайно от другите, а понякога и тайно от самия собственик на чувството или становището.
Ако нещо е много шумно, сигурно то е и малко безгласно
“Прекалено малко” и “твърде много” са ключови индикатори за това как едно качество или емоция може да прикрива своя антипод във вътрешния свят на човека. Ако нещо е много голямо, сигурно то е и много малко. Ако е изключително шумно, може би е безгласно по някакъв начин.
Според Фриц Пърлс, създателят на гещалттерапията, всяко демонстративно изразено качество или чувство прикрива точно обратното качество или чувство - но поради някаква причина, свързана с рискове, то е забранено и отцепено от съзнанието. Например преувеличената фашлива любезност може да прикрива дълбока, скрита жестокост. Но от куртоазията има дивиденти, докато жестокостта може да навлече и беди.
Непримливото “изчезва”, а препоръчителното се уголемява
Този процес на “подменяне” на едно чувство с друго в повечето случаи не е съзнателен. Не става въпрос за избор дадена емоция или поведение да бъде потиснато с воля или като не се мисли за него. Не е същото като да играем предварително определена роля. Процесът е несъзнателен и в основата си избутва неприемливите импулси и действия от фокуса ни, докато с превантивна цел уголемява техните противоположности - за да държи отреченото под контрол.
Ето един пример. В семейството се ражда второ дете. Както обикновено се случва, майката трябва да се грижи за бебето често и отдадено, което кара първото дете да се чувства пренебрегнато и изоставено. Понякога може да наблюдаваме как второто дете започва да имитира поведението на майката и на други грижещи се фигури около бебето.
Прекалено много, твърде силно, крайно явно
Първото дете пее на новороденото, гушка го и се занимава с него по сладък и умилен начин. То обича бебето прекалено много и прекалено очевидно. Това, което е видимо, е едно извънредно любвеобилно отношение, което може би прикрива забранената емоция на завистта, враждебността и отмъстителността.
Забраненото усещане не само не може да се изрази, но е забранено дори да се почувства - детето не знае, че изпитва завист, враждебност и негодувание към новото бебе, което за него е както благословия, така и натрапник и крадец на любов. Несъзнаваният алгоритъм е следният: ако почувствам и изразя това, което изпитвам, ще бъда наказан, затова ще го скрия. И какъв по-добър начин за скриване от демонстрацията на диаметрално противоположното поведение и чувство?
Омразата може да е маскирана като любов, както и любовта - като омраза
В книгата “Gestalt Therapy Verbatim” Фриц Пърлс повдига темата за неприязънта и обичта. Той казва на един човек, с когото току-що е работил по темата за озлоблението: “Виж, ако ти не го обичаше, нямаше да си като заклещен с този човек и щеше да можеш просто да го забравиш. Но винаги съществува и другата страна.”
Работохоликът, който непрекъснато се оплаква колко много прави за всички, може всъщност да е мързелив и апатичен, бавейки важни решения и бездействайки в други области от живота си (с изключение на работата, където той в действителност работи много).
Една жена, която мечтае за близост и разказва тъжни истории за провалените си връзки, всъщност може да е алергична към интимността и да се чувства изключително несигурно в сигурните връзки. Привидно тя страда, защото любовта сякаш все й се изплъзва, въпреки усилията и саможертвите й, но на едно по-дълбоко ниво жената може “случайно” да избира неподходящи и студени партньори, които й осигуряват трудността и дистанцията, необходими, за да се чувства в безопасност и да бъде самостоятелна.
Понякога арогантността крие неувереност. Едно свърх-грижовно отношение може да е просто компенсаторен жест за студени и отмъстителни чувства, които не намират път навън. Възможно е стремежът към победа и почести да предоставя идеалните условия за погром и загуба.
Хъсът за победа и жаждата за погром
Такъв понякога е случаят с комарджии, които влизат в казиното с очевидното намерение да спечелят, докато тайно могат да се наслаждават на шанса да загубят, без да се налага да се преживяват като самодеструктивни. Съзнателната цел на комара е победата. Но несъзнателната скрита цел е загубата.
Пътувайки надолу по спиралата на натрупващите се загуби, човек може да се наслаждава на специален вид удоволствие: да понесе почти непоносимото и все пак да оцелее. Когато загубата е тотална, тя е също и финална. По необяснимо примамлив начин този вид загуба се усеща като триумф. Сякаш има известна свобода в това да си загубил всичко. И сякаш има нетърпимо ограничение в това да трябва да се чудиш дали и кога ще загубиш нещо.
По този начин, добре скрит зад фасадата на хъса за победа, несъзнателният стремеж към загуба може да остане незабелязан, докато жаждата за страдание се утолява с поражения, които лесно могат да бъдат приписани на съдбата. Да изживеем скритата полярност може да бъде вратата към промяната. Една разкрита тайна обикновено извиква нови чувства и възприятие за стария проблем.
Как да работим със забранените чувства
Когато се натъкнем на нещо твърде очевидно в поведението или позицията на някой човек, интересно би било да изследваме възможността дали точно обратните потребности и вярвания не са скрити на заден план. Думите в речта, които могат да ни послужат за ориентир, че може да става въпрос за потиснати и отречени чувства и намерения са “винаги”, “никога”, “всички”, “само аз”, “все аз”, “най-много”, “трябва”, “много”. И други от това портфолио на крайностите.
А ако искаме да отидем още по-надълбоко, можем да се заемем и със себе си. Това начинание изисква непредубедено и смело да се замислим за нещата, които “най-обичаме” и “най не можем да понасяме”. След което да потънем в креативен експеримент - какво ми тежи и ме вбесява в това, което уж ми е най-драго; и какво жадувам в онова, което ме изкарва извън кожата ми.
Ако има някой, който ме дразни нетърпимо, какво в мен напомня на него, но по-скоро съм забравил, че го нося или съм го прикрил грижливо? Ако изпитвам чувство, което е в спектъра на крайностите (“силно да любя(т) и мразя(т)”), възможно ли е и да изпитвам и противоположното на него чувство? Какви биха били последиците от осъзнаването и изразяването му и какви са ползите от демонстрирането на неговия антипод?
Това са само част от продуктивните въпроси, с които можем сами да изследваме вътрешния си свят и скритите си чувства, желания, страхове и потребности през призмата на работата с крайности - и най-добре тази работа да протича в присъствието на терапевт, който може с вещина и търпение да насочва погледа ни на места, които се намират в сляпото петно. Защото сами ще стигнем донякъде, но не и до съдържанието на сляпото петно - а именно там се крият някои много ценни осъзнавания.
