Да саботираме себе си в общ план означава несъзнателно да пречим на целите и отношенията си да се развият по добър начин. Това обикновено ни се случва, без да усещаме, че участваме с негативен принос - например с автоматично, заучено поведение в работни ситуации, което подкопава експертизата ни или настройва другите срещу нас. 

Когато става въпрос за отношения, може несъзнателно да демонстрираме такива качества, с които тестваме толерантността на другия, провокираме го или отваряме смело и широко вратата към “недостатъците” и странностите си  - уж осмелявайки се на непрестореност, но всъщност оставайки с горчивото усещане за прекаляване и неуместност на споделянето. 

Самосаботажът често не е само в поведението или изказванията - той може да оперира на няколко нива. Той включва свойствените ни мисловни модели, начина, по който възприемаме себе си и другите, както и грижата за собственото ни добруване и прогрес (във физически, емоционален, интимен, работен, социален и екзистенциален план). 

Ето и едни от често срещаните признаци на самосаботиращо поведение (и мислене). 

Държание в наш ущърб 

Автоматичното поведение, което ни навлича едни и същи резултати с негативен знак, обикновено се намира в сляпото ни петно. Именно заради това е трудно да го забележим и идентифицираме като източник на проблеми. 

Обикновено другите хора без затруднение могат да видят шаблона на поведение и портфолиото от реакции, които “вкарват” даден човек в сюжети със сходен, неприятен развой. Но самият герой на историята често я възприема като несправедливост, която носи раздразнение или болка, но не и поука. 

Провокативни вметки 

Пример за държание, което е в ущърб на извършителя си, са провокациите. Когато човек се чувства неоценен, уязвим, засрамен или в неравностойна позиция, той може да прибегне до провокативни изказвания и забележки, които настройват останалите срещу него. 

В резултат вместо уважение, разбиране и приемане, човекът получава отхвърляне и порицание - точно това, което се е опитал да избегне с провокацията си, но именно с нея си го е навлякъл. И тогава може спокойно да си каже: “Ето, бях прав, стана точно, както подозирах”. 

Услужливост и раболепие 

Друг пример за самосаботиращо поведение е серивилността - да се подмазваме на околните, да им угаждаме, да се съгласяваме. Тайната логика на раболепието може да е, че с угодничество и хрисимост другите хора биват “обезвредени” - те няма да нападнат, изключат или изкритикуват някой, който им прави комплименти и услуги. 

Но по-честият случай е, че сервилността настройва отсрещния отбранително - сякаш в послушното поведение има някакво тайно изискване, което трябва да бъде задоволено, но без да се назовава. 

Фалшива скромност 

Ако ние сами саботираме себе си, процесът започва малко по-назад от поведението ни. А именно в нашето самовъзприятие. Когато вътрешно не вярваме в уменията и стойността си, ние може да демонстрираме неоснователна скромност дори в сфери, в които имаме експертиза. 

Може да омаловажаваме похвалите и комплиментите с това, че ги преписваме на късмет или на чужди заслуги - или просто отказваме да “преглътнем” положителната обратна връзка с чувство на заслужено задоволство. 

Пример: някой възкликва “Хей, изглеждаш страхотно в тази рокля!”. А ние бързо отговаряме: “О, тя ми е много стара, отпреди 5, виж малко се е разръфала на ръкавите!” или “Така ли, аз мисля, че ханшът ми изглежда огромен с нея!”. 

Бум, разпердушинили сме комплимента на пух и прах, а себе си сме смалили в ролята на някой, който “всъщност не става”.   

Отлагане на добри възможности 

Когато човек е недоволен от себе си (явно или тайно), той се разкъсва между фантазиите за едно илюзорно съвършенство, което все му се изпълзва, и невъзможността да се възползва от обикновени ситуации и възможности, които биха му били полезни или приятни. 

От една страна на лице е негативен вътрешен диалог, в който сами си сочим кусурите и се дебнем за грешки, излагации, недостатъци - и се сгащваме с впечатляваща ловкост! 

Високият идеал какви “трябва” да бъдем остава някъде далеч напред и нагоре, а ние сме обречени на разочарование, че сме това, което сме (след като изобретателно сме пренебрегнали доброто и сме подчертали с флуоресцентен маркер “лошото”). 

Перфекционизмът и неодобрението към себе си водят до нерешителност в какво, как и кога можем да се включим. И понеже не знаем как е “най, ама най-добре”, застиваме в объркано бездействие, което се нарича още хронично отлагане (на английски това е небезизвестният “procrastination”).  

Себереферентност и магическо мислене 

Себереферентност означава да отнасяме поведението, настроението и изказванията на другите към себе си - особено когато в даден ден или ситуация те са трудни за понасяне. 

Например имаме среща с приятел в 7 вечерта, но човекът пристига в 7:13. Оставяме настрана това, че е невъзпитано и неуважително да се закъснява. И ще разгледаме единствено влака на самосаботиращата мисъл.

Един човек ще си помисли, че другият е бил заклещен в голямото задръстване, в което е бил и той самият на път за  срещата. Ще му е неприятно да чака 13 минути (в случай, че е дошъл навреме), но няма да му хрумне да интерпретира закъснението като деяние, което зачерква собствената му личност. 

Друг човек обаче ще си каже: “Ето, Петър се забави почти 15 минути, защото не ме уважава, сигурно и насила се е съгласил на тази вечеря - сега ще трябва да ме слуша как разказвам за гадния си шеф и за лазанята, която правих в неделя, но не ми се получи - как да не му е досадно да се вижда с мен!”. 

Между двата вида “обяснение” на закъснението има разлика - в единия случай закъснелият е оставен със своята отговорност за закъснението си, а в другия - дошлият навреме човек е поел вината върху себе си и магически се е оказал причината за проявата на неуважение. 

И накрая - хубавите новини 

Всъщност работата над самосаботиращото поведение може да е много интересна и увлекателна. Разбира се, за да я избачкаме целесъобразно и етично към самите себе си, най-добре е да се “въоражим” с терапевт, който да ни подкрепя в изследователския ни поход към промяна. 

Да наблюдаваме себе си в различни ситуации и да държим едно наум за моментите, в които сами си подлагаме крак, може да бъде началото на справянето ни със самосаботажа. Полека-лека, без натиск, можем да заменим безсърдечното отношение към себе си с по-добронамерено, постепенно освобождавайки пространство за доволството, нежността и гордостта да заемат почетните си места на вътрепсихичната арена. 

Пътят е различен за всеки - това са само примери, които биха работили за един, но не биха подхождали на друг. Някой човек може би би се повлиял по-успешно от упражнение, което прави обратното на отучването - кара го да изрази недоволството към себе си в толкова хиперболизиран вариант, че то за първи път го сепва и той го преживява като болезнено и неприятно. И всъщност несправедливо. 

За всеки човек повратният момент настъпва с различен стимул или преживяване, което води до момент на вътрешно възклицание “Аха!”. И това е достатъчно, за да задейства процеса на трансформация. Както се казваше в един филм на Уди Алън - каквото проработи (whatever works).