Нека подчертаем едно нещо с дебел флуоресцентен маркер. Целта на тази статия не е да полира социалното ни поведение, за да бъде то смилаемо за околните.
Нейната цел е да изследва неприятното чувство на срам при хронични случаи на “изсипване” на изказвания и самопризнания. Това са случаите, в които преживяваме отривистото споделяне като самоочернящо, сконфузно и по някакъв начин компулсивно (правим го често и отдавна, но това не ни носи облекчение и усещане за самоутвърждаване, а срам и осъдителност към себе си).
Какво мислят другите в случая не е от централно значение. Техните реакции се разглеждат, само за да изследва динамиката, в която участва човек, който често споделя без никакъв филтър и после съжалява.
Да се опитваме да променим себе си, за да се харесваме повече на останалите хора, е начинание с нулева облагородяваща стойност. То е еквивалентно на това как да се научим да им угаждаме по-добре.
Сега ще разгледаме едни от евентуалните причини за прекомерното споделяне, без списъкът да претендира за изчерпателност.
Тестване на ситуацията
За да се почувстват наистина “приети”, някои хора имат несъзнаваната нужда да провокират или дразнят околните. По този начин те опипват почвата. Ако задявката или провокацията им мине, значи могат да се отпуснат.
Тези хора често са израснали в семейства, в които е имало много забележки към тях и изявите им, както и строги правила за това какво може и какво не може. Вероятно е проявите на хумор, безгрижие и веселие, на нормална агресия, на силна емоционалност или импулсивност да са били заклеймявани (и забранявани) като неприемливи.
На зряла възраст хора, израснали по този начин, може все още да се нуждаят от това да отработват ролята на отхвърления и неприетия член - със скритата надежда, че дори и да прекаляват (да правят нещо нетипично и непрепоръчително като прекомерното споделяне), другите ще ги приемат и обичат.
Постигане на близост
Има хора, които чрез споделянето си имат чувството, че поставят основите на моста към другия човек - и така го канят да се приближи и му махат от прага с тава ароматни сладки в ръка. Тази “почерпка” са именно техните истории за несполуки, позори, фантазии, фобии и тн. С непремерените си изказвания въпросните герои всъщност искат да се свържат с другите.
И те са на прав път - донякъде. Свързването не се случва чрез разговори за кроасани и кучешка храна, а именно с обмена на смислени и откровени истории, усещания и мнения. Но умерено и постепенно, с някаква цензура, която държи границите между хората непокътнати, докато позволява на опознаването им да расте пропорционално на желанието и смелостта за саморазкриване.
Запълване на дупките
Чувствали ли сте се така все едно именно вие трябва да запълвате неудобните паузи в разговора с безлични изказвания или умишлено обезкръвени въпросчета. “Вчера бях до КАТ”, “Как е работата”, “Вие ходихте ли на море” и така нататък. Небезизвестната словесна плява. Обмен на думи, за да не се мълчи.
Е, това запълване може да се случи и със забавни истории и смешки. Хората, които споделят твърде много, твърде рано, твърде често и така нататък, са майстори на този вид дирижиране на лишените от смисъл разговори. Например социално желателната раздумка с познат, стерилният разговор на маса, в който отсъства енергия и каквато и да е интелектуална искра, строго професионалното общуване (което се налага по неволя).
Да кажем, че някой попадне на подобно измито с дезинфектант против искрени емоции място. Останалите участници учтиво и обрано си споделят само най-повърхностното - да не би да се изложат.
В това обкръжение и сетинг, човекът, който не понася малките разговори (от англ. small talk - разговор на повърхностни теми), може да започва да мята оживяващите камъчета на своите импулсивни хрумки в тихото езерце на безличния диалог. Като бягство от сковаващата прегръдка на безсмисления, задължителен “разговор”.
Казва нещо за себе си, което е сконфузващо или амбивалентно, повдига тема, която другите желаят да избегнат, изказва се разпалено и с размах - и после се чувства изключен и гледан въдворяващо и порицателно отгоре. От “възпитаните” и сдържани люде.
Срам и ниско самочувствие
Нетолерантността към безсмислието на малките разговори и паузите в общуването ни води към следващата причина за прекомерното споделяне. А тя е наличието на вътрешен срам и ниско самочувствие.
Изглежда парадоксално - как така един човек, достатъчно смел и дързък, за да сподели и майчиното си мляко, може да изпитва срам или да има ниска самооценка?
Сметката всъщност излиза - при по-задълбочена инспекция. Когато човек има ниско самочувствие или изпитва срам, че не се вписва, че не го ценят, че не е постигнал достатъчно, той носи със себе си един постоянен пакет, където и да отиде. Това е собственият товар на недоволството към самия себе си и срамът, произлизащ от това недоволство и усещане за недостатъчност (или неадекватност).
Затова и този човек предварително се стреми да даде твърде много в диалога и срещата. По този начин той детонира околните - казвайки нещо очернящо за себе си първи, той лишава другите от възможността да го кажат те.
Забавлявайки събеседниците си с водевилни етюди, хуморески и лъкатушни драми, гарнирани със самосарказъм, човек сякаш “компенсира” за това, че не усеща да е достатъчно, ако просто се появи някъде и не дава щедро и дейно нищо специално. Например, не весели и облекчава другите по никакъв начин.
Не ги спасява от паузите в “разговора” им, които са им идеално по мярка, но смущават него самия. Въпросът е какво би се случило, ако той просто присъства, без да се доказва, помага, увеселеява или свети.
Трескавост и тревожност
Когато чувстваме безпокойство и ни се налага да общуваме, има горе-долу две възможности. Или да си мълчим замръзнало, за да не вземем да кажем нещо грешно. Или да “излеем” всичко, което ни дойде наум без филтър.
Има случаи, в които второто е добър вариант. Да кажем, преминаваме през криза, преживяваме болка или загуба, объркани сме от отношения, в които подозираме, че сме манипулирани и контролирани, но не можем да назовем случващото се. Да говорим в такива моменти е от огромно значение за изчистването на раната и излизането от токсичната ситуация, в която се намираме.
Но тревожното споделяне има и друго измерение - това на хроничната, трескава словесна салата. В този случай емоцията не е епизодична, а постоянна, като ту стихва, ту се усилва - обикновено в социални ситуации, в които трябва да се “държим на положение” и да контактуваме.
В този случай говоренето е нещо като спасителен пояс. Ако говоря смело и за всичко, няма да почувствам напора на безпокойството. Но тази сметка не излиза. Безпокойството расте допълнително заедно с подозрението, че изтърваваме дрифта на саморазкриването и говорим неща, от които после изтръпваме, припомняйки си дръзновението си.
Какво можем да направим, за да намалим прекомерното споделяне
Не е нужно да се стискаме и удържаме с воля. Това само потиска симптома (поведението), но не разрешава проблема (причината - срам, безпокойство, ниско самочувствие).
Ако просто си самоналожим да не споделяме, има шанс да се превърнем в една насила редуцирана версия на себе си. Колко такива хора има? Достатъчно. И ако това е тяхната автентична природа, това е чудесно. Но ако вашата природа е експанзивна и предизвикателна, струва ли си да губите тези непопулярни нюанси в облика си, само за да не кажете нещо неразумно и да изглеждате културно?
Волята не работи тук
Но това, което можете да направите, е да се наблюдавате. Ще се изпуснете и ще кажете нещо, което само след секунди ще ви се стори “too much” по някакъв начин. И това е моментът за креативно самоизследване. Кой е бил наоколо? В каква обстановка сте го казали? Как се чувствахте? Как се почувствахте след като се изказахте?
По този начин, с милосърдие и любопитство към себе си, може да откриете какво всъщност провокира вашето извънредно споделяне. Не се сърдете на себе си и не се опитвайте да се отучите от навика на прекаленото споделяне със строги забрани и обети пред съдбата как от утре това няма повече да се случва.
Лечебната сила на осъзнатостта
В този случай медитацията и практиките за осъзнатост могат да ви помогнат да се почувствате “в присъствие”. Голяма част от “изтърваването” се случва без ние да сме в присъствие. В тези случаи ние сме нещо като странични наблюдатели на случващото се - то ни се случва отвън.
Когато практикуваме осъзнатост, ние откриваме нови начини, по които да се свържем както с чувствата си на момента (дори те да са некомфортни), така и с ресурсите си (някои от тях неподозирани).
Работата с терапевт би била от полза за осъзнаването на навика да се споделя твърде много или хронично да се правят провокативни изказвания, за които човек после съжалява и се срамува. Въпросът е да искаме да изследваме процеса, а не просто да тушираме проблема с някоя “мощна техника” за сдържане на импулсите и отърваване от старите навици - бързо и лесно.
Истината е, че ние можем да се трансформираме в своя полза естествено, без да зачеркваме избирателно и жестоко онези свои характеристиките, които ни безпокоят - и евентуално нарушават мира на другите.
