Работохолици обикновено стават талантливите и отговорни хора. Онези, които встъпват в длъжност с мерак и лесно заобичват професията си. Онези, които се вдъхновяват от предизвикателни задачи и кратки срокове, използвайки трудностите, за да развият и затвърдят уменията си, вместо да ги претупват с досада или да ги заобикалят със страх. 

Първи стъпки в работохолизма 

В началото на своя път като работохолик, никой не е истински работохолик. Той е повече приключенец на нов път, който разполага с повече ентусиазъм от останалите. Обаче защо? Дали е защото това, което прави му носи усещане за смисъл и полезност? Дали е защото изпитва позив да се отдаде изцяло на работата си, с намерението да превърне поназнайването в експертиза, а експертизата - в майсторлък? 

Съществува и друг вариант - работохолизмът, както и всяко потапяне в дадена дейност, с извънредна всеотдайност и за необичайно дълги периоди от време, може да действа като “антибиотик” за вътрешен “възпалителен процес”. 

“Упойка” за едно вътрешно безпокойство

С тази метафора се има предвид това, че понякога, когато насочим цялото си внимание навън, към нещо трудоемко, времеемко и ежедневно достъпно, ние намираме своеобразен вид “упойка” за едно вътрешно безпокойство, на което не можем да намерим решение. 

Не знаем къде е “теча” и как да поправим аварията, не ни се събаря цялата къща, не ни се кърти мазилка, затова защо да не сложим едно тиксо отгоре и да започнем да си оправяме градината? Всеки ден, от зазоряване до късно вечерта. Така няма да го мислим този теч. А и градинарството ни се отдава. Хем не се безпокоим за неща, които не можем или не искаме да поправяме (или разваляме), хем си намираме полезно занимание. 

Win-win, но само до едно време. 

Когато се преработваме, не само защото това ни носи повече пари, одобрение и удоволствие от напредничавостта, ние рискуваме да неглижираме емоционалните проблеми, които работохолизмът ни прикрива. Прикрива ги, но не ги решава окончателно. 

Здравословно и възнаграждаващо е да бъдем полезни и заети - тогава, когато знаем какво ни измъчва, усещаме го, признаваме го, тъгуваме го или му се ядосваме. Ключово е да знаем какво се случва във вътрешния ни свят, а не да го потискаме и да го поставяме умишлено в сляпото петно. Тогава хем можем да работим в посока разрешаване на проблема, хем можем да разредим напрежението или тревожността си с други дейности. 

В тези случаи потъването в работа е конструктивен подход към справянето с проблема. На порции ние може би ще храносмелим затруднението - то ту седи в нашия фокус, ту отстъпва място на работната ни заетост. По този начин ние можем да преработим и разрешим онова, което ни тревожи, ядосва или натъжава, като в процеса си осигуряваме прозорец за почивка от емоцията - часовете, прекарани в работа. 

Неудобните емоции и работохолизма 

В немалко случаи обаче, не се случва това. Понякога не искаме да видим какво в живота ни ни носи постоянен дискомфорт. И това “не искане” не е съзнателно, а автоматично. Аха-аха да го съзрем и локализираме, и откритието започва да ни плаши прекалено. Хоп - забравяме, че изобщо ни е хрумвало да се чудим в тази посока. Всичко си е наред, ами как иначе. Ставаме, къпем се и тичаме към офиса или към латопа вкъщи. Заетостта подпомага процеса на заобикаляне от неудобната или мъчителна тема. 

Не искаме прекалени промени, не искаме да губим хора, в които сме инвестирали, не искаме да разочароваме никого, не искаме да си личи, не искаме да се случва или да се е случило. Потиснатите емоции и това да “не знаем” нещо, което тайно от себе си знаем, но се опитваме да не мислим за него, може да ни превърнат в работохолици. И в този случай огънят, който захранва работохолизма, не е извънредно силното желание за прогрес, пари и успехи, а скритото желание да бягаме от проблема си. 

Два различни вида работохолизъм 

Ако вземем за пример двама човека, чиято мотивация за прекалено усърдна работа е различна, ето как условно биха изглеждали те. Единият работи много, защото е амбициозен, енергичен, има нужда от аплодисменти, иска да впечатли партньор, колеги или родители, и все пак се чувства значим и радостен в работата си. Когато не е на работа, може да стои без да върши нещо полезно, може да си почива, да общува, да се радва.  И все пак май обича работата си най-много, защото там се чувства мотивиран, заинтригуван и удовлетворен. 

Другият работохолик не харесва работата си чак толкова много. Не го вдъхновява или нещо подобно. Но той има фокуса, дисциплината и… още една тайна съставка. Той има в живота си нещо, което го притеснява. Човекът обаче не може или не желае да отчете и признае своето притеснение, защото е в разрез с възможностите, очакванията или плановете му. Как да спре да го усеща или да мисли за него, как да не му даде да порасне или да се развие? Най-лесно е да заеме ума си с други неща. 

Двата случая са различни, макар и наглед да си приличат. В единия случай човек оползотворява времето си в работни усилия - като някой, който реди тухлите за къща, но така се е случило, че и тухлите, и мазилките, и къщите да са му в топ 5 на интересните в живота неща. Другият обаче няма това естествено увлечение по работата, а я използва като лидокаин - за обезчувствяване. 

Това, което крием от себе си, обикновено намира пътя навън

Тъй като нежеланите и неприемливи чувства не могат да бъдат успешно потискани завинаги, в даден момент започват симптомите. Раздразнителност, неумение да се наслаждаваме на дейности, които преди са ни носели удоволствие, затваряне в себе си, прекаляване с алкохол и други субстанции, случайни авантюри и тн. Това, което крием от себе си, обикновено намира начин да излезе навън - ако не е през парадния ход, ще е през прозорците или комина. 

Затова, когато говорим за работохолизъм, добре е да имаме предвид движещите сили зад него. Глад за напредък и майсторлък ли е, ефективност в припечелването и професионалното издигане ли е, или отзад стои съвсем различна причина, която човек “обезврежда” със зариване в работа. 

Щом отделим времето и куража да изследваме какво захранва нашия работохолизъм, можем да започнем да работим върху намирането на решение. Първата стъпка към намирането на баланса е да си позволим да узнаем какво крием от себе си с помощта на своето преработване.