По всяка вероятност някога в живота си сме били лудо влюбени в човек, който не можем да имаме. Страдали сме, борили сме се, убеждавали сме се, че накрая усилията ни ще се отплатят, мобилизирали сме се за следващата трудност по пътя с надеждата, че „голямата любов“ накрая ще се реализира в пълния си потенциал на удовлетворяваща и сигурна връзка.

Въз основа на своята дългогодишна работа с клиенти, търсещи решение на страданията си, причинени от любов, психологът Кен Пейдж формулира една концепция, наречена „привличане, основано на лишението“ (attraction of deprivation). Според Пейдж при този вид привличане човек изпитва необяснимо, магнетично желание да бъде с някой, с когото има затруднения да бъде. Той не може да мисли за друго, фантазира си за присъствието на своя любим, води разговори наум и изживява сценарии на заедност, чието осъществяване в реалността често се изплъзва. Обектът на тези неозаптими и могъщи чувства често е недостижим за интимността, която такова силно влюбване търси и изисква, за да потуши собствения си пожар.

В такива отношения на несигурност и страст ние не можем да контролираме нито честотата, нито качеството, нито продължителността на моментите, в които ще бъдем заедно – но знаем, че го искаме непрекъснато и неутолимо. Тази комбинация от невъзможност и ненаситност създава у нас напрежение в очакване на следващата среща и следващото обаждане с жажда и незнание, които ни подлудяват. Чувстваме се несигурни, но и еуфорични, неспокойни сме, трудно се фокусираме, не можем да мобилизираме ресурсите и увереността си за дейности, които преди са ни доставяли удоволствие, защото всичко, за което мислим и искаме, е концентрирано в една малка, нагнетена до бяло точка, наречена „този човек“. Странно е, че колкото повече се увеличава несигурността, толкова повече расте страстта ни.

Добрите новини са, че този вид привличане не е токсичен, нито има по-малка стойност от сигурните и изяснени връзки, в които знаем къде искаме да стигнем заедно и го правим открито и отговорно. Всъщност такава „невъзможна любов“ може да е прекрасно и трансформиращо изживяване - стига да можем да идентифицираме собствените си страхове и истински нужди, които ни тласкат да търсим в любовното изживяване някакъв загубен рай, който все ни се изплъзва. Ако чрез силното чувство и изпитанието ние успеем да опознаем себе си и мотивациите си по-добре, имаме шанса да се стабилизираме и да участваме като победители в нелесната любовна история. Въпросът не е как ще завърши нашата история – с триумф или с погром – а как да открием и развием усещането си за вътрешен център и покой докато сме още в окото на бурята. И едва след това да решим осъзнато какво да направим. Защото за различните личности „правилният отговор“ е различен.

Много често хората, които се намират в такива връзки, не получават точните въпроси, подкрепа и насоки за израстването си именно чрез това, което им се случва – тяхната „невъзможна любовна история“. Околните може да ги насърчават да се откъснат от обекта на своите очевидно нереализуеми желания и да потърсят „сигурни“ отношения в лицето на някой, с когото могат да градят. Това, от което обаче тези хора наистина се нуждаят, не е спасително емоционално скъсване с историята, която ги екзалтира и измъчва. Подобен скок в „излекуването“ чрез дистанция и прекъсване на отношенията не е здравословен, защото той премахва единствено и само „дразнителя“, но оставя неизследвана и неизлекувана причината за това защо изобщо се чувстваме така неконтролируемо омагьосани и дори обсебебини от нещо, което се измъчваме, че не можем да имаме напълно. И причината често не е собственият ни лош подбор или склонността да избираме недостъпни партньори, за да ни е „интересно“ – хем да има страданние, хем да има екстаз. Причината е някъде във времето, в което сме формирали своя стил на привързаност по начин, който изисква несигурност, за да изпитваме желание. Нещо в обкръжението ни, най-често в детска или подрастваща възраст, ни е подсказало, че когато търсим и желаем любов и близост, ние следва да се борим за нея и да се мъчим да я заслужим – като Сезиф, който бута камък към върха на хълма, а камъкът винаги се търкулва обратно долу, за да бъде добутан отново. А Сезиф не се уморява, защото тайно от самия себе си той печели нещо от тази дейност – въпросът е да разберем какво и да разрешим загадката: не с външни действия, а с вътрешно изследване.

В такива случаи терапевтичната работа остава един от най-надеждните методи за разбиране на това как работи нашият собствен модел на привързаност, за да можем да започнем да се свързваме по нов начин, който да ни носи повече усещане за удовлетвореност и по-малко възможности за неяснота, страдание и тревожност