Посланието на вината е “аз направих нещо грешно”. Това е вътрешен процес, независимо дали е съзнателен или несъзнателен. Вината може да има корективна функция - сгреших, затова ще се поправя и няма да постъпвам повече така. При срама обаче посланието не е свързано с действието, а с извършителя. И посланието на срама е “аз съм нещо грешно”. Точно това усещане прави срама токсичен вместо ползотворен - той няма градивна стойност, а само наказващ ефект. И това му позволява да яде от нашата увереност и автентичност, тласкайки ни към самопровалящо поведение и мъченичество, с което сами си връщаме за това, че в нещо сме сгрешили.
Щедри с околните, а стиснати към себе си.
Когато изпитваме хроничен срам, една от последиците е, че ние започваме тайно (или явно) да гледаме на себе си с недобро око и да се отнасяме със себе си враждебно и вбесено. Възможно е да не си позволяваме удоволствия, а да бъдем щедри с другите. Ако си ги позволим - вместо да се наслаждаваме, ние се измъчваме с угризения или така прекаляваме с удоволствието, че то става вредно и в крайна сметка неприятно.
Срамът също така често спъва отношенията с другите. Той може да ни кара да бъдем твърде старателни или сдържани във връзките си, с цел да не разочароваме и отблъснем другия. Да се превръщаме в негов родител, вместо в партньор или приятел. Парадоксът при подобно едностранно свръх-грижовно поведение е, че то често вбесява реципиента на щедростта и грижите, отколкото да го настройва любвеобилно и благодарно. Така ние имаме още едно нещо, заради което да се срамуваме - това, че сме отхвърлени, въпреки извънредните си усилия да бъдем ценени.
Забавление на чужд гръб.
Срамът може да ни тласка и към по-парадни роли от тази на безропотно грижещия се. Например често човекът, който намира какво уязвяващо да каже в себе си по време на групово събиране, за да разсмее другите, може да изпитва чувство на хроничен срам спрямо себе си. С подигравките към себе си той уж неутрализира възможността другите първи да му се присмеят. Но истината е, че докато самосарказмът може да е белег на увереност, присмиването над себе си или уронващите достойнството коментари за себе си само канят останалите да направят същото. Човек вече им е показал как да се забавляват на негов гръб и че с него всичко може.
Всички са доволни, защото ако на масата има един такъв, другите са свободни да не изживяват собствените си недоволства, а да се фокусират върху шута и да излеят хапливостта си там. Но това не върши работа на човека, защото понасянето на допълнителен присмех нито лекува, нито облекчава травмата му и хроничния смут, който той изпитва от факта, че е този, който е.
Да излезем с “мръсна газ” от токсичния навик.
Работата със срама е деликатна. Първо защото, живеейки с него дълго, ние свикваме с присъствието му и не можем ясно да усетим моментите, в които се чувстваме зле именно заради него. Второ, срамът е свързан с отразяването ни от другите - той е възникнал така и съответно може да бъде лекуван така. Трябва ни присъствие.
Един от най-добрите подходи е да имаме на разположение терапевт, с който да изградим доверие и да можем да изразим и изиграем затормозяващите ни вътрешни преживявания, поведения и вярвания - без да бъдем съдени или без да предизвикаме присмех, който само ще влоши срамуването ни. По този начин ще можем да изследваме какво се случва в нас, което ни пречи. Както и какво ни помага да се чувстваме по различен начин. Звучи опростенческо, но когато вътрешният процес на репарация се задейства, започват да се появяват все повече и повече нови ресурси, с които ние се научаваме как да излизаме с “мръсна газ” от стария ни навик да срамуваме от себе си.
Крайности и стабилизация.
Възможно е в хода на терапевтичната работа да преминем от единия край на поведението в диаметрално противоположния му край. Ако сме се свивали, ставаме изключително отракани. Ако сме се съгласявали, започваме да спорим. Ако сме пазели тихо, започваме да вдигаме шум. Дори самите ние може да започнем да се присмиваме на някого - защото изхвърляме вътрешното преживяване навън.
Подобни поведенчески промени, макар и крайни, са част от пътя. Понякога махалото трябва да отиде от единия край в другия, за да може да се върне в средата. Но пътят си струва, дори и когато съпровождащите го предизвикателства са малко стряскащи - както за нас, така и за околните. Защото да живеем със срам ни възпира от това да бъдем креативни, смели, автентични, и най-важното - да използваме целия си ресурс и персона, за да живеем пълнокръвно. Когато излекуваме срама, дори това да е труден и бавен процес, в живота ни ще влезе нова енергия и нови събития ще започнат изненадващо да ни спохождат - защото болката, която сме носели със себе си, няма да бъде вече там. Да приемаме себе си с великодушие, спонтанност и увереност е една от най-редките и възнаграждаващи дарби.
