Често човекът в криза не може да обясни какво му е. Може да е паническа атака, страх, стрес, бърнаут, загуба, тежко откритие, гняв или скръб - кризата може да настъпи в следствие от най-различни преживявания. Човекът може да трепери, да вика, да заплашва, да плаче, да чупи и да буйства, но може и да е напълно вцепенен, безмълвен, нечуващ и сякаш потънал в себе си. Това също е криза. Полезно е да знаем как можем да помогнем, затова нека разгледаме някои прости насоки за действие (и бездействие), когато се опитваме да успокоим, предпазим и стабилизираме човек в криза. 

Първият опит може да е неуспешен.

Човекът може да е твърде уплашен и дезориентиран, за да разпознае и приеме помощта. Той смята, че никой не може да му помогне и приема приближаването като вмешателство. Или може да се срамува от това, че му е порличало, че е в безизходица. Възможно е естеството на причините, довели до кризата, да кара човека да се оттегли и затвори.

Вторият опит може да е неуспешен.

Когато кризата е дерайлирала, ще има да се “погоните”. Нужно е доверие, за да се предоставим за помощ и да бъдем ефективни. Ако настояваме твърде много, може да си навлечем гнева на онзи, който спасяваме – той се затваря, раздразнен от въпросите ни и настойчивостта ни. Важно е да не настъпваме рязко - в тези случаи дистанцията и деликатността могат да скъсят разстоянието повече от приближаването.

Гласът е лековит.

Ако има рискове, произтичащи от поведението на човека в криза, най-добре е да повикаме подкрепление. В тези случаи ключово е да държим човека под око. Ако не го виждаме, ориентираме се по гласа или звука. Трябва да знаем къде е и какво прави. Говоренето помага, като то не трябва да е превъзбудено, уплашено или укорително, а точно обратното - спокойно, с мек и приласкаващ тон. Така звукът от гласа се превръща във форма на свързване и подкрепа. Ние можем да поддържаме “разговора”, дори да ни се струва, че си говорим сами и другият нито слуша, нито отговаря. Препоръчително е да говорим с прости изречения - утешително, уверено, с уважение и грижа. 

Каквото проработи.

Оставяме социално желателното поведение за други случаи. Понякога справянето с кризата изисква да се “правим на идиоти”. Ако това помага, може да експериментираме с думи (и действия) - какво изглежда да ни приближава до човека в криза. Понякога ще се изненадаме как простички и глупави неща вършат чудесна работа! Майсторлъкът е да сме гъвкави, креативни и импрегнирани срещу собственото си неудобство и стеснителност.

Физическият комфорт помага. 

Вода. Храна. Топла дреха или одеало. Ако имаме възможност, може да дадем на човека вода и/или нещо за хапване, като най-добре е това да бъде питателна храна - мазно, сладко, тестено. Калориите и хидратацията може да намалят тревожността. Важното е да следваме процеса. Ако човекът се заеме да пие или яде, не трябва да го безпокоим с настъпателност или въпроси. По този начин създаваме базов комфорт и пространство за самоутеха, като сме готови и да бъдем невидим, ако това е нужно за малко.

Да, изнервящо е.

Бъдете готови да се ядосате и раздразните. В някакъв момент. Отбележете раздразнението си. Позволете му да е такова, каквото е. Не го потискайте, не се съдете, че търпението ви изтънява. Но не го показвайте. И не се сърдете на човека в криза, че “не разбира от дума” - в момента ресурсите му се дренират със скорострелни темпове. Ако имате възможност, оттеглете се за кратък рестарт или го направете на място. Дори минута върши работа. 

Това не е състезание по спасяване.

Добре е да се въздържаме от това да форсираме процеса, за да доведем взаимодействието до нашата лична представа за успех. Няма да бъдем полезни, ако от раз изразходваме всичките си ресурси в безразсъдна борба за успокояване и вразумяване. Важно е да показваме уважение, както и самоуважение. Можем да държим наум своите граници и да не ги прекрачваме сами. Няма да бъдем по-ефективни, ако прибегнем до крайности, за да помогнем на човека в криза. 

Да проговорим езика.

Има по-голям шанс човекът да ни чуе, ако говорим неговия “език”. Това означава да бъдем в присъствие и да отразим паниката, да валидизираме тревогата, да изкажем на глас признанието, че човекът се намира в тежка ситуация. Без да приканваме към положително мислене и малко стягане. Дори да ни идва отвътре, добре е да не упрекваме и да не иронизираме. Въпроси като “Как може?”, “Ама как така?” и “Ама ти сериозно ли?” нямат място тук. 

Посъветвайте се с експерт.

Повече глави мислят по-добре от една. Особено ако ги бива в това. Професионалистът може да ни помогне неимоверно - с терапия, кризисна интервенция и насоки по темата, която е изкарала от равновесие човека в криза. Понякога сами не виждаме това, което “ще ни извади очите”. Помощта за човек в криза изисква грижа както за процеса, така и за нас самите - затова е добре и ние да получим психологическа подкрепа. 

Нека се случи най-доброто. 

Всеки се пречупва от различни негативни стимули. Затова е важно да покажем уважение към човека в криза, който страда по свои собствени причини и те са валидни, дори ние да не ги разбираме напълно. Полезно е да вярваме, че човекът ще намери изход от ситуацията, в която се намира. Да му пожелаем да намери изход. Да го подкрепим в свързването с ресурсите му и в това, че той може да се справи. Да се осланяме на своята собствена сила, добронамереност и компетентност. Но не за да сме добри, а за да си полезни. И дано кризата бъде овладяна, а причините за нея - открити и метаболизирани.