В живота понякога свикваме така да гледаме на случващото се, че то да ни наранява, да ни затруднява и да ни вбесява. 

Пример: Без да влизаме във възхвала на насиления позитивизъм, можем да си представим, че една нагласа на дебнене “какво не е наред” и “кой как е сгафил спрямо нас” може да ни донесе разнообразни страдания и негативни последици. 

Нескончаеми схватки с околните, разкол в отношенията с приятели, близки и роднини, държание на жертва, спад в самочувствието, както и разклатено психо-емоционално здраве.  

Как изглежда отстрани човекът, който завърта нещата така, че да са в негов ущърб

С риск да влезем в генерализация - има някои общи характеристики. 

Първата е, че тези хора може да инспектират заобикалящата среда за дразнения - или знаци, че са отхвърлени и подиграни. Както и че ако досега не са, съвсем скоро могат да бъдат.

Също така те често подозират околните в злонамерени мотиви, тайна завист, обща нападателност или неочаквано охладняване на любовта. 

Втората черта на хората, които сами знаят как да си пречат е това, че се изказват и действат в свой ущърб - би могло да се каже някак мазохистично. 

Уж за да си донесат удобства - например да направят забележка на някой, за да се държи той в унисон с изискванията им или да поднесат умилостивяващ комплимент. 

Но с поведението и думите си те настройват хората враждебно, неуважително и подигравателно.

Недоволстването, че всичко все НЕ стига 

Този герой има силни застъпвания с класическия персонаж на жертвата.

Той е онеправдан и често (ако не винаги) е обект на всевъзможни несправедливости. Недоволстващият човек неслучайно попада в ситуации, които не му прилягат и “не заслужава” - или са под нивото му. 

Вижте само колко “не”-та в едно изречение. 

Така е и атмосферата около нашия човек. 

Чанч и теглила за нищо 

В работата го използват до дупка, а приносът му остава без аплодисменти и възнаграждения, близките му го товарят с искания и задължения, партньорът му не му дава заслуженото (с тежки отстъпки, добре запомнени компромиси и впряг на волята и търпението). 

Без значение дали това “заслужено” е повече интимност, свобода, обожание или някакъв вид преживяване или осъществяване на план. 

Как този вид нагласа, че отсрещната страна все дава недостатъчно спрямо личното вложение, ни пречи?

Залепването в ролята на незаслужилия

С това, че може би служи на отколшено усещане за лишение от детството, което поради своето ранно настъпване, е някак неназовимо, но и също неутолимо. Всъщност човек обичайно дебне да забележи какво не му е до-дадено и преживява себе си (тайно или осъзнато) като незаслужил и незаслужаващ. 

И по този начин жаждата за получаване и насищане, комбинирана с вторачването в скъперничеството на света овековечава недоволството и болката, че нищо никога няма да бъде достатъчно.

Подмазването като форма на “свързване”

Друг начин да си навредим сами чрез своето самовъзприятие и поведението към околните е да сервилничим. Зад този модел на държание стои страхът, че ако не се стараем да радваме другите хора, да им правим услуги и комплименти, и да им угаждаме - то те ще ни отхвърлят. 

Горе-долу противоположно на оплакването и недоволстването, подмазването се фокусира крайно зорко върху изфабрикувани позитиви, с които да “спечели точки” в очите на другия човек. 

От ниското към високото 

За да можем да угодничим на другите хора, необходимо е да преживяваме себе си като нещо малко, незначително, недобро и недостойно. 

Да има да наваксваме, да се извиняваме и да се покланяме - хем за да детонираме в аванс неодобрението на отсрещния човек, хем да активираме добронамереността му към нас самите. 

В подмазването по правило съществува самозачеркване

Другият е поставен на преден план като значим и притеглящ обгрижването, почестите и удобствата, а личността е смалена и в готовност да издържа на оскъдица. Колкото ми дадат - толкова, по-добре е от нищо. 

Как с подобно поведение може да си вредим? 

Когато се подлагаме отдолу на другите хора, рядко те отвръщат на самопожертвователната ни и предлагаща услуги и комплименти кампания с равносилно добро. 

Напротив. 

Поканата за експлоатация и незачитане 

С подмазването си ние подсказваме на околните, че ни е страх от тях и че не ценим себе си достатъчно, нито за да се пресегнем и да си вземем някоя благина от контакта, нито за да се противопоставим решително на евентуално нарушаване на собствените ни граници или на агресия и нападки. 

Така може да се окажем в позицията на нечий ратай или отдушник. 

Като сме декларирали готовността си да даваме повечеко, а да се задоволяваме с мъничко, ние може и да сме поканили другите хора не само да се ползват от нашата активна помощ, но и да ни изливат болежките си или да си го изкарват на нас тогава, когато друг ги е вбесил. 

В заключение и гледайки към промяната 

За да се откопчим от хватката както на нескончаемото оплакване, че нещо не достига, така и да се отървем от навика да служим на другите хора за своя сметка, необходима е една стъпка. 

Тя е да започнем да забелязваме кога го правим. 

Какви са условията, какво ни провокира, как се чувстваме, когато идва първият залп на недоволството или когато се повявява началният позив за подмазване. 

Да бъдем осъзнати за тези процеси поставя основите на промяната.

Следващата крачка често идва естествено - ние се отчуждаваме от собствените си навици и опитваме ново поведение. И обикновено резултатът от него ни се нрави достатъчно, че да ни “закачи” да го практикуваме по-често. 

По този начин желаната промяна може да се случи почти като на игра.