Как да разпознаем бърнаута и какво можем да направим?
Всеки процес може да бъде повлиян и навигиран в своите начални и средни етапи. Трудността да му повлияем в желаната от нас посока е осезаема едва, когато процесът е набрал достатъчно самостоятелна инерция и се движи в собствена посока, а ние сме повлечени от него като от вълна.
За това е важно да можем да разпознаваме докато е рано.
Често осъзнаваме, че нямаме контрол върху случващото се много кратко, след като сме били убедени, че владеем положението достатъчно добре – справяме се героично, стоически и на извънредно високата цена на волята.
Недостатъкът на този вид издръжливост е, че ВОЛЯТА е изчерпаем ресурс, който свършва непредсказуемо рязко, като претоварена батерия, която достигайки своите 20%, колабира стремглаво към 0%.
По този начин се случва и БЪРНАУТЪТ – пълният преразход на енергия, който спохожда онези от нас, които твърде добре и твърде дълго са се справяли с експоненциално увеличаващия се стрес, без да забележат знаците на предстоящия колапс.
За бърнаутът е необходима енергия, която има потенциала (и безразсъдността!) да достигне своя най-висок зенит, както и най-дълбоките низини на изтощението и безсилието.
Бърнаутът обикновено спохожда хора, които по природа са всеотдайни, отговорни, любознателни и енергични. Амбициозния характер има по-силни предпоставки за пренапрягане отколкото умерения, който от само себе си би забавял своето темпо и по този начин хем не би се борел с изтощаващи предизвикателства, хем не би се товарел излишно.
Как се стига обикновено до състоянието на емоционален, ментален и физически колапс, известно като „бърнаут“?
Често процесът започва с лек дискомфорт, но ни подмамва да вложим усърдие срещу натрупващите се задачи, всеотдайно следеейки за симптомите на стреса. В своите начални и средни етапи бърнаутът не е така явно забележим, както е в периода, непосредствено предхождащ кризата. Това е така, защото задачите и отгворностите, свързани с бърнаута, обикновено ни носят усещане за успех, превъзходно справяне с предизвикателства, за прогрес. Затова ние продължаваме да отдаваме енергия, да увеличаваме скоростта, да спазваме обещанията и сроковете – защото така задоволяваме собствената си нужда да бъдем успешни, надеждни и възнаградени за извънредните си усилия. В този етап може да се чувстваме дори еуфорични от това, че „нещата се случват“ динамично, а ние участваме в тях с всичките си характеристики, достойни за аплодисменти и възхищение. Опияняващо и пристрастяващо чувство.
Следващата стъпка по пътеката, водеща ни към бърнаута, е загърбването на сфери от живота, за които не ни остава време. От нашето отсъствие, преумора и раздразнителност страдат семействата, приятели и роднините ни, които забелязват, че предпочитаме да се нахраним и да се наспим без да общуваме и да участваме в общи дейности. След известно време, в което най-вероятно близките са се опитали да настояват за качествен контакт с нас, те започват или да се карат и да поставят ултиматуми за нови условия на общуване, или ни „оставят на мира“, обезнадеждни от невъзможността да достигнат до нас и да ни предадат истинското си съобщение – „Нещо се случва с теб! Промени се и бъди отново старата си версия!“. Късно е обаче за подобни намеси, процесът е набрал скорост, а способността ни за саморефлексия и осъзнаване е умишлено минимизирана, за да устоим на стреса, без да се пречупим. Ние чувстваме слабо собствените си нужди, а съветите на околните приемаме като вмешателство, неразбиране, завист и дори откровена глупост. За това е важно да знаем какво можем да направим...
Как да разпознаем бърнаута и какво можем да направим?
ВОЛЯТА е изчерпаем ресурс, който свършва непредсказуемо рязко, като претоварена батерия, която достигайки своите 20%, колабира стремглаво към 0%.
По този начин се случва и БЪРНАУТЪТ – пълният преразход на енергия, който спохожда онези от нас, които твърде дълго са се справяли с експоненциално увеличаващия се стрес, без да забележат знаците на предстоящия колапс.
За да „живее“ възможно най-дълго една батерия, тя трябва да бъде поддържана заредена между 20% и 80%. Падането й до критичния минимум, точно както и пълното, 100%-во зареждане я увреждат. Същото се случва и с нас след продължителни периоди, в които се поддържаме във високо ниво на свърхфункционирането, неглижирайки здравето, социалния си живот и останалите си проблеми.
Когато сме на съвсем близко разстояние от предстоящия бърнаут, мобилизираме ресурсите си най-упорито, за да отложим кризата. Вплетени във вече установения ритъм на едно изключително натоварващо ежедневие, ние не виждаме друг начин да се справим с положението, освен да продължим да действаме и да се борим. За нещастие обаче тази неотстъпчива целеустременост е част от неизбежността на кризата. Скоро батерията рязко ще достигне своите 0% и ще ни даде знак, че е време за промяна.
Почти невъзможно е да забележим колко близо сме до бърнауата – разбираме го тогава, когато се случи. Умората, раздразнението, депресията, липсата на интерес към живота и усещането за впримченост се съчетават с рязко намаляване на ресурсите ни за справяне. Тогава може да се появи безсъние, да започнем да забравяме важни събития и срещи, да боледуваме. В стремежа си да се почувстваме по-добре без да променяме генерално живота си, възможно е да предприемем половинчати мерки за олекотяване на ситуацията, например да започнем да посещаваме СПА, да тренираме и да взимаме приспивателни. Въпреки това ние не сме готови да чуем истинското послание, което гласи „Симптомът не е проблемът.“
А за да разрешим проблема е хубаво да уважим симптома и да го последваме до причината, която той крие. Ако откажем да го сторим, кризата ще ни принуди да осъзнаем ситуацията си.
Това не се случва, за да бъдем „наказани“ за упоритостта си, а за да ни съхрани и дори да помогне за развитието ни.
Кризата, каквато е бърнаутът, ни дава безценен урок по самоопознаване и саморегулиране, както и по признаване на истинките ни затруднения и нужди в живота. Много често зад работохолизма и прекалената всеотдайност в дадена сфера е скрита болка, с която ние не искаме да се сблъскаме, защото цената на нейното осъзнаване е много по-висока от тази на преработването и умората.
Един от първите въпроси, на които трябва да си отговорим в терапия, е „Какъв е моят проблем, какво ме тормози в момента?“.
Като отговор на този въпрос много от нас описват симптома си. Аз съм стресиран, свръх натоварен, затрупан от несвършващи задачи. Именно това е пътят, по който стигаме до бърнаут.
Но целият потенциал за истинска промяна и рекалибриране на живота ни се състои в достигането на кризата, не в нейното отлагане. Защото кризата се случва, за да ни покаже какво наистина ни безпокои, от какво бягаме, какво отлагаме безкрайно дълго. Не за да ни тормози допълнително, а за да ни помогне да решим проблема си там, където е, вместо да потискаме симптомите с аспирин и обезболяващи. В този смисъл бърнаутът има лечебно предназначение като възможност за промяна, а не просто като неприятно събитие.
Полезно е и да се консултираме с терапевт и да работим над нуждите си и неизказаните си тревоги, преди да достигнем бърнаут, а не след това. Терапията е грижа за нас самите и крачка към готовността да изследваме себе си и да намерим решение.
В състоянието, предхождащо бърнаута, ние често сме склонни да неглижираме себе си и да страним от въпроси и отговори, които не са свързани със задачите ни. Като войници, които ако разсъждават за изпитанията, няма да могат да завършат мисията си. Затова е рядкост хората да потърсят терапевтична подкрепа преди да достигнат лимита на силите си.
Хубавите новини са, че дори когато го направим след като бърнаутът е вече факт, ние пак ще свършим много важна и ценна работа за себе си. Възможно е да започнем пътя към трансформацията и новите начала, които често следват моментите на колапс и са наградата за това, че сме готови да осъзнаем ситуацията си в нейната целокупност, да научим уроците си и да открием как да продължим напред по нов начин, който вероятно не е бил видим по средата на пътя, но се открива тогава, когато достигнем върха. Или пък дъното – какъвто често е случаят с бърнаута.
