Има разлика в това да сме сърдити и да сме обидени. Сърденето може да е регулиращ метод, с който се изисква другият да се промени или да направи нещо, което отказва да стори доброволно. Обидата обаче често не е просто ход в играта на общуването - тя е вътрешно преживяване, което за съжаление рядко подлежи на детоксикация и освобождаване от тежките емоция на оскърбеност, гняв, тъга и усещане за онеправданост и собствена правота.
Другият е лошият, а аз съм добрият
Когато става дума за обида, най-честият глагол, с който тя върви, е глаголът “тая”. Тая обида. Има едно усещане за задържане и не пускане в този глагол. За тайнственост и непроницаемост. Понякога сами не можем да усетим напълно колко силно сме обидени на някого, но не пускаме чувството, защото по някакъв начин то ни предпазва от това да погледнем на този човек с носталгия, великодушие, желание или дори хумор. Защото той е “лошият” и нашата собствена обида е аргумент за това.
Обидата ни държи в състояние на оскърбеност или отмъстителност, за които сякаш няма ефективен лек. И ние се държим за нея, като с времето може да натрупаме все повече доказателства в полза на това, че именно така трябва да се чувстваме, да демонизираме онзи, който ни е обидил, и дори с горчива наслада си припомняме и разискваме погрешките и слабостите му (според нас) - имаме право, защото сме обидени. Но каквото и да предприемем в състоянието си на вкопченост за обидата, отвътре няма да ни просветне или олекне, докато я държим здраво и трупаме гняв над тъгата.
Какво може да прикрива обидата
Защо е толкова трудно да преработим чувството на обида и да живеем, без то да се подава в мислите, поведението ни и, разбира се, проекциите, които правим върху другите благодарение на непреработената обида? Дали защото като продължаваме да подхранваме и увековечавам обидата си всъщност ние избягваме осъзнаването на собствената ни отговорност в случилото се? Може би защото непоколебимата обиденост е символ на нашия триумф над някой, с когото сме прекратили отношения, най-често защото сме били наранени и то несправедливо, “в гръб” или нереципрочно тежко.
Дали понякога тайно от себе си не използваме обидата като имунизация срещу чувствата, които иначе биха заели нейното място, но биха били по-некомфортни от нея? Например осъзнаването за нашия собствен принос в развоя на историята, довела до обидата. Или приемането на това, че и двете страни са направили и/или казали (или не са) това, което са - без самоподхранващо се възмущение и желание за репарация или наказание.
Изследване на обидата
Неприятно, но със сигурност полезно е изследването на потребността ни от това да бъдем обидени - какво ни дава обидата и какво печелим от нея? Можем ли да се сетим за случаи в живота си, в които, ако си позволим да разсъждаваме неутрално и креативно, всъщност ще забележим, че ние самите сме проявили несправедливо или неуважително и нараняващо отношение към някого, но не сме искали да понесем последствията от неговата обида?
Друг интересен въпрос е: Каква роля играе обидата в сюжетите от миналото ни - доколко тя би могла да е заучен модел от дома, в който сме израснали и от сюжетите, които сме попили от там, без да забележим, че настоящите ни затруднения си приличат много с преживелиците ни в детска и подрастваща възраст?
Импулсът или навикът да се обиждаме
На кого приличаме, когато си представим себе си и обидата си, кое е първото лице или име, което изниква в ума ни? Може би там има някаква история, която може да ни даде насоки за това как да рециклираме обидата си и да осъзнаем пътищата, по които сме стигнали до нея, без да я таим безсрочно - оставяйки я да трови самочувствието ни и да се проявява в бъдещите ни отношения и истории. Защото страницата зад нас никога няма да е здравословно и истински затворена, докато носим обидата в сърцето си като табелка за онеправданост, талисман против уроки или медал за храброст.
Затваряне на страницата
Медитацията, терапията, упражненията и ритуалите по свързване с обидата и освобождаване на огорчението, без да търсим самоцелно и насилено усещане за прошка, могат да ни помогнат да метаболизираме гнева и болката си, достигайки до обогатяващи открития и полезни заключения. Както и, разбира се, до облекчението и гордостта след успешно преодоляна трудност.
Автор: психолог Александра Петрова
