Какво значи да се “прави драма”? 

Изразът подсказва, че за разлика от нещата, които просто се случват - като дъждът например - драмата се създава. Популярното разбира е, че драмата е един вид продукт - зад нея има замисъл, намерения и заложена цел за постигане. 

И наистина, когато един човек рутинно плаче, приканва, тръшка се и “прави проблеми”, лесно поведението му може да започне да прилича на манипулация за получаване на внимание - вместо на невъздържана реакция на афект, която говори за емоционално страдание и носи в себе си заряда на автентичността. 

Обратното на това да и е все тая 

Обикновено това, което всички заедно наричаме драма е обратното на невъзмутимостта и апатията. Драматичният човек се трогва, сърди, роптае, държи речи, бунтува се, забелязва неща, коментира ги с особен тон (понякога безпомощно оскърбен, а друг път взискателно недоволен). 

Налага настроението си върху своя партньор и в крайна сметка търси или внимание, или някакъв вид утеха и потвърждаване на сигурността, или зачитане и демонстрация на чувства на любов и уважение. 

Невъздържаност, непредсказуемост и неспокойствие

Проблемът за повечето хора е методът на “извикване” на тези благини. Защото той може да бъде определен с няколко характеристики: невъздържаност, непредсказуемост и неспокойствие. 

Има хора, които се зареждат и оживяват от това понякога партньорът им да ги ревнува, да им държи пламенни речи на тема кой кой е по дефинитивно влюбен начин, да се сърди и да клати лодката на отношенията - в името на отношенията. 

Това действа като подправка за връзката. 

Но често драматичното поведение се захранва не просто от пламенна натура, но и от вътрешна неувереност, безутешност по отношение на минали сценарии, прилепчивост и зависимост, които отблъскват отсрещния човек и уронват самоуважението и стойността на човека, който “прави драмата”. 

В тази статия ще разгледаме няколко начина, по които се създава драма в отношенията, както и какво стои зад тях като движеща сила, която ни вреди - и как бихме могли да мислим и действаме (или бездействаме) по различен начин, който ни носи полза както в отношенията с околните, така и в усещането за силна лична стойност и стабилно самочувствие. 

Ревност и изстискване на признания 

Една от най-честите изяви на “драма” е демонстрацията на ревност. Естествено зад ревността стои неувереност - подозрението, че другият ще погледне настрани от мен и ще съзре нещо различно и то по по-добър начин. 

Спорадичните прояви на ревност могат да бъдат обновяващи за връзката, особено ако тя е отдавнашна и в известна степен подвластна на амортизиращия ефект на свикналостта и битовизмите. 

В тези случаи изревнуването може да освежи отношенията и да извика признания, които носят усещане за нов “меден месец” и разпалват позагасналата страст. 

Освен в случаите, в които ренуването не се случва редовно и не цели да “изтръгва” уверения в стойността на партньора, просто защото той е несигурен и жаден за големи и чести жестове на сериозни намерения, привлеченост и всеотдайност.

Собственическо чувство, което уронва достойнството 

Когато ревността на единия партньор е чест пърформънс, който не се поднася като гурме и с чаровност, а е се налага с кисело настроение, сцени на цупене, оказване на натиск за признания за това колко прекрасен и желан е ревнуващият партньор - тогава ревнуването започва да уронва престижа на своя собственик и да дразни зрителя на представлението. 

Какво можем да направим

Да бъдем осъзнати за това дали нашата ревност не сочи към проблем с нас самите, а не с връзката - ако сме честни със себе си, винаги ли сме били така уязвими на темата с ревността? Имали ли сме родител, който е правил сцени на ревност и с когото по някакъв начин се идентифицираме в моментите, в които автоматично започваме да правим “драма”, защото някой е погледнал някой?

Какво чувстваме когато мислим за своя ревнив родител и за собствените си прояви на ревност? Чувстваме ли се онеправдани като него или пък гневни, че го наподобяваме? Към какво НЕ сме ревниви (например приятели и роднини) и как можем да пренесем този самоувереност и лекота в отношенията с партньора? 

Тръшкане, което омръзва (дори на нас самите)

Друг известен начин да се “прави драма” е да се тръшкаме. В тръшкането задължително присъстват нещо вдетинено и нещо безпомощно. Това може да се случва, защото искаме да стане на нашето или защото отдавна се борим да получим нещо (връзка, признание, екскурзия, брак и тн.) без да виждаме каквито и да е индикатори, че повратният момент е близо. 

Тръшкането, точно като ревността, може да бъде чаровно или токсично - в зависимост от дозата. 

Ако го правим рядко и умерено, наблягайки на сценичността и кокетността за сметка на язвителността и взискателността, то може да размеква другия и да ни връща обратно в сладката роля на малко момиченце, което хем се цупи, че няма да получи нещо, хем знае, че с малко представление ще го получи. 

Това разнообразява отношенията и може даже да подклажда нежността и женствеността. 

Но ако го правим редовно и с ядовитост и експоненциално намаляващо уважение (и самоуважение), има огромен шанс да додеем на партньора си и накрая да срещаме единствено дефанзивна досада и въдворяващо мълчание, когато започваме с тръшкането - за пореден път. 

Как да бъдем малко по-малко драматичи 

Това беше същинският въпрос. Отговорът е в дозата и в това, което влагаме в драмата. 

Ако се чувстваме игриви и даже леко развеселени, докато правим своя цирк, значи може би слагаме пипер в отношенията и увеселяваме другия човек.

Ако се усещаме мрачни, уплашени, ядосани и безпомощни, навярно отиграваме отдавнашен самосаботиращ сюжет, в който се държим така, че да сбъднем именно страховете, от които уж се браним с помощта на драмата. 

И тук един цитат, който лично аз знам от Марк Менсън, е полезна пътеводна светлина: “Малко е по-добре от нищо, но нищо е по-добре от твърде много.” (A little is better than none, and none is better than too much”). 

Успех на всички ни.