Фриц Пърлс, създателят на гещалттерапията, казва, че някои клиенти не идват на терапия, за да се освободят от неврозата си, а за да задобреят още повече в игрите, които играят. 

Макар и шеговит, този коментар ни посочва една проста истина. Ние сме силно и тайно привързани към нещата, които ни тормозят. 

Дори когато “ножът е опрял до кокала” и сме решени да скъсаме въжето на мъчителната ситуация, в която се намираме, ние (тайно от себе си) все пак не желаем да се разделим с познатото и свойственото. А просто да ни се разминат последиците.

Какво печелим от проблема си 

Когато казваме, че нещо ни пречи или вреди, в сляпото ни петно остава въпросът по какъв начин то ни е ценно и какво печелим от него. Това “пречещо нещо” може да е проблемна връзка, невъзнаграждаваща работа или наше поведение, което саботира прогреса и отношенията ни. 

На повърхността ние казваме и изглежда, че искаме да се отървем от настоящото си бреме и да трансформираме старите си вредни поведения в нови реакции. Но на едно по-дълбоко ниво желанието ни е да си останем същите - като просто ни отбият от цената на това удоволствие. 

Парадоксалността на промяната 

Промяната е трудна работа, която в магическия момент се случва лесно като чудо. Именно затова в гещалттерапията съществува концепцията за парадоксалната промяна. 

Когато приемем това, което отхръляме в себе си, ние вече сме се променили и сме естествено способни на различни избори и поведения. 

Когато се опитваме да се променим насила и с воля, ние преиначаваме себе си и се заклещваме още повече в емоциите и поведенията, които ни пречат.  Това, срещу което негодуваме, заживява свой собствен живот и може да стане неконтролируемо. И всъщност да контролира нас.

Това, което отхвърляме, расте 

Например ако абсолютно отказваме да приемем гнева си и се насилваме да се преживяваме като добрички и хрисими, раздразнението, което изпитваме се отцепва и започва да расте под ключ. 

Отказът да почувстваме, камо ли да изразим гнева си, може да ни направи пасивно агресивни. А пасивната агресия и подлостта служат за вентил на стаената агресия. 

Парадоксалната промяна почива на схващането, че когато приемем себе си напълно и се “оцялостим”, ние ще престанем да се държим невротично “от само себе си” и ще спрем да си вредим с автоматичните си реакции. И това ще се случи без употребата на воля. 

Потискане на “лошото” с воля 

Наложената със сила промяна може да е просто съзнателно потискане на определено поведение или изказвания. Това се случва когато човек се е уплашил от резултата на своето държание и отива на терапия, за да признае лошотията си на вещия терапевт, който с прецизност да “изреже” лошите части. 

Викащият повече да не повишава тон. Ревнивият да не чупи чаши в пристъп на ревност. Ревлата да замени сълзите с невъзмутимост. Тревожният да замени своето безпокойство с хладнокръвие. 

И тогава, в страха си да не доразруши това, което вече е поразрушил с изблиците си, човек е готов да научи всякакви техники за потискане на импулсите си и за дълго време успешно да сдържа автоматичните си пориви. 

Не защото е намерил начин да ги погледне прямо, да разбере откъде идват, от какво се влошават, от какво се подобряват и как да ги интегрира - а защото иска да запази отношенията си например. 

Затова той бърза да усвои техниката, с която да тушира поведенията си - като хапче, което потиска апетита, но не лекува причината за чревоугодието. 

Бързо, лесно и качествено 

Типично за повърхностната промяна е усещането за спешност. Често у човекът отсъства готовност за изследване на вътрешния му свят за сметка на силно желание за ”влизане в главата” на другите - онези, с които той си има вземане-даване по такъв начин, че хем боли, хем сърби. 

Например един мъж често изневерява на основната си партньорка, като досега е минавал безнаказано, въпреки, че е бивал хващан. Но като с всеки вреден навик, последствията от който ни се разминават само до едно време, идва моментът, в който капката прелива чашата. 

Партньорката открива поредното предателство и си събира багажа. Или в по-честия и някак по-подходящ в този случай сюжет - събира багажа на своя полигамно настроен благоверен. 

В ужаса си, че със своята невроза е причинил разкола на ценни за него отношения, човекът дотичва при психолога и се кълне, че е готов да приложи на себе си всеки цяр. Нека добрият терапевт изреже “лошото” и остави “хубавото” в човека. 

Насила хубост не става

Когато човек желае повърхностна промяна с цел добиване на някаква полза или репариране на застрашени или развалени отношения, той иска промяната бързо и във възвратна форма. Иска да СЕ промени. Със сила, с воля, с фокус, с магия. 

И не допуска, че промяната е процес, а не еднократно деяние, с което се постига емоционално облекчение от вина и тревоги или с което се лепят отношения. 

Има поведения, върху които можем да работим като осъзнаваме кога се появява позивът или “атмосферата”, настроението за избухване - и когато го усетим, ловко да се спираме в зародиш, преди влакът да е набрал сила. Викащият - преди да се е развикал. Ревнуващият - преди да е сграбчил чашата. 

Без готовност за бачкане, резултатите са нетрайни 

Но за да е възможно това приложение на воля, ние следва да познаваме вътрешния си свят, в който се завихрят емоциите, които изразяваме по самосаботиращ начин. Да познаваме стимулите, на които реагираме винаги крайно и в свой ущърб.

Тази работа е обикновено изисква една настройка на посветеност и готовност за редовни занятия - подобно на настройката за промяна на хранителния режим, свикването със спортна рутина и така нататък. 

Ако нямаме готовност за работа, няма да изработим нищо качествено. С потискане на “лошото” в нас, без да се опитваме да го познаем и разгледаме от различни ъгли в перспективата на разнообразни ситуации, ние ще постигнем само временен успех. 

Волята е изчерпаем ресурс

Ще се сдържаме и ще се пляскаме през ръцете, когато ни се доще да реагираме по стария си начин. Уплахата от последния инцидент ще ни държи влага до едно време. До същото това време ще ни служи и волята. 

В един момент обаче ще ни се доще твърде силно или стимулът ще е твърде голям. И ние със замах ще се върнем към старото себе си. Онова, което сме се опитали да изрежем като “лошо” и да замажем с макиажа на една магична поведенческа промяна, която е колкото скорострелна, толкова и плитка. 

Тук е проблемът на повърхностната промяна. Тази, случила се със страх. Тази, която прилича на обличането на по-подходящ костюм върху стария, който ние (и най-вече някой друг) намираме за нелицеприятен. 

Повърхностната промяна е преструвка няколко мига преди финалността на последиците, причинени от автоматичните ни поведения. В нея има желание за отърсване от “лошото” и насърчаване на “хубавото” - със сила. 

Истинската промяна означава да загубим потребността си да се държим по определен начин. Да нямаме нужда. А не да ни бие сачмата, а ние да стискаме.  

За да се променим в своя полза, номерът е да сме съгласни да бъдем същите

Това уравнение малко си прилича с онова, което гласи, че получаваме исканото, само когато се откажем от него. Интересно защо ли двете си приличат. 

Когато се съгласим да бъдем същите, ние всъщност сме се променили. И вече нямаме потребността да вредим на себе си или на другите или да понасяме вреда. 

Изчезнала ли е вътрешната необходимост, промяната е налице. Но не е сторена, а се е случила. 

Това не означава, че не е работено в нейно име. Просто не е било със стиснати зъби.