- Какво става с Киро, пишете ли си, виждате ли се? - пита Виктория. 

- Ами, последните дни не сме… не знам какво стана, просто все едно изчезна. - гласът на Ани затреперва, но тя го овладява и се замлъква с насилена усмивка. 

Който изчезва, после пак се появява, нали така? Ще ни се да вярваме. 

В действителност онези, които се изплъзват от настойчивата хватка на едностранното желание за връзка, рядко се връщат отново. И рядко се връщат променени от дистанцията. Рядко изпитват конструктивна вина за безгласното си и необяснимо абдикиране от едно двусмислено общуване. 

То държи онзи, който желае единение, на тръни - готов за следващата вкусна, наркотична трохичка внимание, загриженост или нежност. Или пък някаква демонстрация а ревност. 

“И какво яде вчера, с кого?” - зад подобни безсмислени подпитвания човекът, който едностранно иска връзката, може да съзира семенцата на една дългоочаквана привързаност и готовност за истинска заедност. 

Но винаги подобни обнадеждаващи включвания са съпътствани със “заземяващи” напомняния да няма очаквания. 

“И аз не знам какво искам”. 

“Проблемът е в мен, а не в теб”.

“Аз сигурно не те заслужавам”. 

“Ще видим, може би, каквото сабя покаже”. 

“С времето ще разберем можем ли да сме заедно”. 

“Аз само толкова мога да предложа”. 

“Да си тук си е твой избор”. 

Макар и близки до истината, тези изказвания си играят с човека, който желае отношения, докато другият се колебае - или осъзнава ясно, че не иска или не може да влезе във връзка със своя разгорещен обожател, но въпреки това продължава да се държи двусмислено. 

Хем да си хапне от вкусните плодове на обожанието, без да се ангажира с нещо по-сериозно от харесванка или афера, хем да се презастрахова срещу това да излезе лош човек, който не е предупредил другия с кой си има работа. 

В крайна сметка, често на дивана на психотерапевта, излиза че човекът си е имал работа с някой, който хич не го е грижа. И проблемът е, че това е любовта на живота му. 

А сега накъде? Да чака ли още с надеждата, че изчезването и неочакваният финал на връзката имат все пак магическо или дори трагично обяснение в полза на все пак съществуващите чувства на отсрещния човек. 

Може да го е блъснал камион? Може да е изпитал непреодолим страх от любовта и да е избягал с подскоци настрани без да каже и дума в ужаса си? Може да е бил сгащен, че върши нещо настрана от основната си връзка и да е бил санкциониран и превъзпитан набързо в стила на “трий и блокирай моментално”.

Често такива истории са триъгълни, а не диадни и не винаги единственият несведующ по въпроса е официалният партньор. 

Понякога и любовникът или любовницата не знаят, че са в тази роля и търсят разнообразни обяснения за нерешителността или странните изчезвания на своя възлюбен, докато истината е проста - човекът прост трябва да успее да мине по терлици, без да го хванат. И да е агнето сито, и вълкът цял. 

А не цял често се чувства именно човекът, който си е мислел, че чака любимия или любимата си да кандиса за истинска връзка. С търпение, ултиматуми и компромиси. Или каквито подръчни сечива е диктувал темпераментът на дадения човек. 

Изчезването без обяснение 

Но ето, че стигаме до почти винаги неизбежния момент на окончателното изчезване. Онова, което обезпечава безсмъртността на емоцията и прави обекта на чувствата непрежалим.

Не онова рутинно отсъствие от чата в часовете, които очевидно и очебийно страничен наблюдател би разконспирирал като “време за семейството”. И не онова изчезване с възпитателна цел, когато отсрещния човек натисне за близост или започне да изисква. 

В подобни връзки, в които единият идеализира, убеждава и чака, а другият очарователно се изплъзва, но нометър му винаги минава - в тях почти винаги има едно окончателно изчезване. 

Обожаваният се изпарява яко дим, а обожаващият остава сам с цунами от тревожни предположения и нестихващата жажда да се докопа до обяснение защо е станало така и с какво го е предизвикал. А такова не идва - дори да има контакт с обекта на чувствата, обясненията са вяли, неясни, многозначни и завършващи с многоточие. 

Вакуумът на болезненото незнание

Има любовни истории, които завършват именно по този начин. Дори да не са се състояли пълнокръвно и да не са били връзки, бракове или афери.

Те оставят изоставения човек в състояние на самоизтезание, подобно на ходенето в кръг. До изнемога. Понякога до лудост. 

На моменти окрилен от някаква изфабрикувана и удобна “истина”, човекът се изпълва с ентусиазъм и готовност да изпита живота отново като занимателен и интересен. Друг път човек се закача за спиралата на унинието, срама, обидата, измамеността и потъва в апатично настроение. 

В себе си, независимо от дните на жизнерадост, редувани с дни с нихилизъм, той остава непримирим. Той иска да знае “защо” си е тръгнал неговият любим. Защо е изчезнал без обяснение и последен разговор. 

Не му е дал шанс за скандал, за решаваща схватка, в която човек може да излее чувствата си, гнева си, упреците си, може той сам с размах да сложи точката на безценните отношения, които отказват да бъдат истински, възнаграждаващи, реципрочни и доверени отношения. 

И понеже я няма тази точка, оставя непримиримостта

Цикълът на тъгуване не може да започне и да завърши. Образът на изчезналия любим стои обрамчен от свят ореол - все пак нашият герой не знае какво е довело до изчезването му. 

Надеждата подсказва, че не е било лекомислено освобождаване от една станала непотребна емоция. Едва ли е било егоистичен и неспортсменски жест на безнаказано измъкване от кашата. Трябва да има достойно и най-вече зачитащо силата на чувствата обяснение. Но често няма. 

В тези случаи хората не могат да намерят своя closure (в превод “да си обяснят случилото се по смислен и задоволителен начин, да преживеят финала и да продължат напред”). Често те се лутат раздвоени между две състояния. 

Едното е мечтанието за нова среща и нови шансове след нови поуки и осъзнавания у отсрещния човек. А второто е гнева към него, колебливостта му и изчезването му. 

Проблемът на този гняв е, че и той е отново любовен и искащ. Което го прави половинчат. Този гняв мъждука като гняв, но повече прилича на горест, примесена с неутолима жажда и готовност за всепрощение. 

Този гняв не се разгаря до пиковата точка на унищожението в образа като подходящ и добродетелен, а чат-пат припламва и чака разкаяние, подготвил амнистията в ръкава си - само ако другият се появи и се извини просълзен. 

Има истории на хора, които са минали жаравата на това преживяване - не са невредими, но вече повече се чувстват като преживели приключение със смъртоносни опасности отколкото като заложници в призрачен свят. 

За да може да се освободим от чувството на омагьосаност, няколко неща е добре да се случат. Да се разочароваме окончателно - не да намразим, защото ненавистта ни поддържа свързани. Но разочарованието е доста по-строго. То просто затваря вратата и не гори по сила на емоцията. 

Да освободим надеждата от поста й - няма значение какво е обяснението. Докато се надяваме, представяме си, плачем, случваме срещи и водим диалози наум - ние няма да се освободим от магьосания свят на жадуването с малко гняв и много готовност за прошка и единение.

Да оставим тъгуването да започне и да приключи. Докато тайно и неотклонно се надяваме, докато разпалено мразим и коментираме с възмущение, докато се държим за хипотезата за магически и оневиняващи обяснения, ние се съгласяваме да се лутаме в омагьосания свят. Пътят навън от него не е лесен, не е кратък и със сигурност не прилича на пътека. Но е възможен.