На китайски има една поговорка за художника, който рисувал змия и така се улисал в занятието, че й добавил крака. Макар да може да мине за артистично валидна, китайската логика е, че тази добавка всъщност съсипва картината, защото я лишава от правдоподобност. 

Посланието на поговорката е да не се отплесваме в старанието си

Ако стане дума за истории, в които усърдията ни са ни навлекли само тегоби и ниско самочувствие, всеки ще се сети за някой случай, в който се е престаравал в свой ущърб. 

Връзката, за която сме се борили със зъби и нокти, издържайки на санитарен минимум инвестиция от страна на другия, с надеждата, че с неблагоразумната си всеотдайност и търпение ще си купим различно отношение занапред. Някъде в светлите бъднини на “happily ever after”. 

Работата, която сме започнали с невъздържан ентусиазъм

Показали сме креативност, надеждност, компетентност. Желание да сме полезни. Желание да сме удобни. И в един момент сме осъзнали (или бърнаутът ни е напомнил с безпрекословен шамар), че никой няма да ни се отплати нито с уважение и овластеност, нито с възхищение, нито с парични бонификации за умението ни да се раздаваме на макс. 

И не на последно място идват роднинските отношения и приятелствата, в които ние поливаме дружбата, изслушваме вълненията, обгрижваме прищевките, склоняваме на изискванията, премълчаваме си недоволствата и така нататък. Стараем се преко сили. Същото е като раздаването на макс. 

Странно, но в огромна част от случаите, в които се посвещаваме по подобен самозачеркващ начин на едно отношение, другият човек много често не ни се отплаща с равна по сила грижовност и съобразителност. 

Напротив. Ние сякаш го дразним.

Защото сме се продали на безценица 

Когато не поставяме граници на своята щедрост към останалите хора, те се научават да ни изстискват и се отнасят с намаляващо уважение към приноса ни. Нашият дар се превръща в ежедневен консуматив, който се очаква да предлагаме безропотно и даже ненатрапчиво. Продали сме се на безценица. 

Малко е късно да се поставят успешни граници на човешката лакомия и да се възпитава на мярка и респект някой, когото собственоръчно сме научили на използвачество. Границата се поставя успешно в началото или при първото прекрачване - а не когато отношението е набрало скорост. 

Нагарча ни това, че не се отнасят към нас със заслужените (според нас) уважение и почит, но ние сами сме се поставили в ролята на добрия самарянин. Той прави услуги и комплименти, вдига си телефона, дори да не му се приказва, обслужва чуждите нужди, ходи на екскурзии и събития, на които не чувства, че си почива и се забавлява - ама нали тряба да придружи своя партньор / роднина / приятел. 

Един важен въпрос

Какво друго освен невнимателност стои зад желанието ни да се правим на твърде услужливи, работливи, търпеливи и дашни? Най-вероятно доброто старо ниско самочувствие. 

Ако един човек не усеща, че присъствието и помощта му струват достатъчно, то той би ги предлагал ширпотребно за щяло и нещяло, на този и на онзи. Това е начинът на този човек да се свърже с другите - да заслужи благоволението им с това, че им служи, удобен им е, полезен им е. 

Другите да са добре, а мен кучета ме яли 

В началото дашният човек може да извлича някакво удоволствие от това, че се чувства незаменим, както на работа, така и в личните си взаимоотношения. 

Но скоро увеличаващите се изисквания, незачитането и липсата на реципрочност в обмена ще го накарат да изпитва горчивина и унижение. И той няма да може да ги затапи с псевдо-алтруистичната максима, че е важно другите да са добре, а него кучета го яли. 

Защо псевдо? Защото ако отказваме да си поискаме от другите, а само им натрапваме своята помощ, опека и добротворство, ние всъщност ги насилваме да се възползват от необходимостта ни да бъдем в по-ниска, служеща позиция. 

Не трябва да забравяме, че както за нас има радост и полза в даването, така тя съществува и за другите хора, които по невнимание (и по навик) сме поставили в ролята на използвачи, а себе си в позиция на филантроп, който накрая започва да се чувства като роб - и сам си е виновен за това. 

Защо огромното старание не носи исканите резултати 

Когато ние полагаме извънредни старания за каквото и да било - работа, връзка, приятелство - те обикновено са не само прекомерни, но и едностранни. 

Ако ни е дотегнало от сюжети, в които ние обгрижваме другите и ги молим за внимание и всеотдайност, вместо да захващаме поредния неприятен разговор на тема кой колко дава, можем да опитаме креативен подход към проблема (който сами сме създали).

Този подход се състои в една проста дума с могъщ ефект - “непукизъм”

Това не е сърдитият, фалшив непукизъм на нацупения човек, който не отронва и дума, но с крайчеца на окото си се е вторачил в онзи, на когото е сърдит, и дебне кога най-сетне “виновникът” ще се пречупи, ще му се извини и ще му заобръща вниманието, което фалшивия непукист жадува. 

Този вид сърдене е мъчителен за своя извършител - и за жалост може да е абсолютно неутрален за зрителя, свикнал да не се трогва от мирните протести на прекалено щедрия човек, който се престарава във всичко, освен в решимостта си да напусне своя любим категорично.

И другият го знае - затова и никоя сцена не го трогва ефективно

Конструктивният непукизъм е активно решение да не слагаме другите хора на пиедестал. Да не служим н техните цели. Да не се подмазваме. Да не си представяме, че има хора, без които не можем, соулмейти, туйнфлейми и сродни души, единствени любови и така нататък. Същото важи за приятелите и другите ни житейски занятия. 

Когато се вгледаме безстрашно по посока на последиците, които нашето престараване създава, можем да усетим колко важно е да се отучим от това да предлагаме безцелно автоматична щедрост към партньори, шефове, колеги и приятели. 

Креативният непукизъм означава да не даваме всичкото си или най-доброто си в стремежа да се докажем или другите да ни харесат. 

Това не само компресира нашата автентичност и това, което излиза на бял свят е една неискрена, орязана версия, направена удобна за останалите. Да служим, да се подмазваме и да се раздаваме за другите ни поставя в позиция на слуги, които имат много задължения, но малко права. 

Как се обръща монетата 

Понякога, когато действаме разсеяно, когато се поколебаваме преди да демонстрираме ентусиазма си, когато сме раздвоени, студени, непристъпни или дори ангажирани предимно със собствените си нужди - ние получаваме повече от другите. И сякаш естествено те се озовават в ролята на проявяващи разбиране, правещи подаръци и уважително (и редовно) търсещи ни за внимание или компания. 

По-малкото е повече

И това е ценен урок не за мързеливците, а за онези, които се хвърлят да се доказват и раздават без цензура. 

С малко модификация на импулса цялата тази енергия може да се окаже двигателната сила на вътрешна промяна, която носи усещане за увереност, самодостатъчност, зрялост и достойнство. 

Просто е необходимо да успеем да се чувстваме добре, когато сме неудобни за околните и пасивни спрямо нашите предположения какви са техните изисквания.