Да удариш твърдото дъно (в превод от английски, “hitting rock bottom”) означава да стигнеш крайната точка на безпомощността и отчаянието в дадена ситуация. 

Например да прекалиш с издържането на вредна работа, прiятелство, връзка или самодеструктивен навик така, че да ти се струва, че няма шанс да се възстановиш. 

В тази статия няма да става въпрос за затъвания, причинени от злоупотреба с вещества - а по-скоро за удрянето на твърдото дъно в емоционален смисъл. 

Тогава, когато сме безнадеждно оплетени в невъзнаграждаващи отношения, поробени от саморазрушително поведение или заклещени в изцеждаща работа, от която не получаваме реципрочно възнаграждение. 

Съвсем малко за саморазрушителните поведения

Това може да бъде тенденцията да се демонстрира ревност, да се вдигат еднообразни скандали, да се преследва другият човек, да се обвинява в нелюбов и други провинения. 

С една дума, да се занижава стойността на собствената личност с умолителни въпроси, проситба за внимание и отблъскващи речи на тема кой какво дължи, а не е дал. 

В работен план самодеструктивността може да означава достигането на предела на изтощението, известен като бърнаут. 

При бърнаута ресурсите рязко колабират до точка нула, а апатията парализира човек в състояние на рязко настъпила и осезаемо нелечима алергия към извършването на досегашните му задължения. 

Колелото на претоварването спира своя ход с решително заковаване и на човек често са му необходими месеци за да се възстанови от вредата, която сам си е нанесъл с хроничната си преумора. 

Сълзи, мъка, саможертва и лишения

По отношение на връзките твърдото дъно може да се достигне там, където има някакъв вид невъзможност за единение, която се издържа с цената на страдания. 

Подобна цена биха могли да имат отношенията тип “невъзможна любов” или връзки, в които единият партньор е твърдо решен на всяка цена да бъде с другия, докато последният е амбивалентен и явно или скрито саботира връзката. 

Не откликва реципрочно на вложените усилия на партньора си, несериозен е с него, лъже го, забравя го и общо взето постоянно обезпечава борбата му със своето двусмислено поведение “искам те - не те искам”. 

Изброявайки тези ситуации, в които можем да ударим твърдото дъно от емоционално прегаряне и изнемощялост, полезно е да кажем и как те ни правят силни - а не крехки, както някой би предположил, понеже счита, че загубата на баланс в живота говори за лабилност.

Точно обратното е вярно. 

Когато сме способни да стигаме предела си и да оцеляваме, възстановявайки се от преживяването, ние опознаваме себе си и своите граници и способности. 

Знаем къде е ахилесовата ни пета 

Ахилесовата пета образно казано е онази стимулация, при която ни е свойствено да проявяваме слабостите си, да си вредим или да се държим зависимо. 

За някои хора това може да бъде импулсът да се доказват неуморно в работата си, защото имат неудовлетворима нужда от ръкопляскане и одобрение. 

Други имат да учат уроци в сферата на любовта. 

Едни следва да се научат да ценят себе си и да влизат в отношения с гордо вдигната глава и усещане за самодостатъчност, за да не стават прилепчиви и самозачеркващи. 

Други хора може би имат да научат урока на уязвимостта - да се свързват, да бъдат взаимозависими и да си позволят “опасни” чувства като нежност и привързаност. 

Оцелели сме от погром и изоставяне 

Добрите новини след достигането на твърдото дъно и оцеляването му са, че вече знаем какво е. 

Там разбираме какво означава да пуснем онова драгоценно нещо, което считаме, че не можем да прежалим. 

Или да примем смирено точката на история, в която самите ние сме слагали множество запетайки, в свой ущърб и от упорство. 

Важното е, че се сблъскваме с преживяването, подозирайки, че ще ни помете - но това не се случва. Минава време и ние се възстановяваме. 

И да, носим белезите на фрикцията, плащаме цената на инатливостта, достойнството ни е посинено, изпитваме носталгия по непостижимото или таим фантазии за отмъщение, но въпреки това оцеляваме от случилото се. 

Знаем, че можем - защото твърдото дъно и пътят наобратно са атестат за умението да се справим с трудностите, които са ни се стрували непреодолими. 

Можем и с 2, и с 200 

Достигайки лимита си и вече в състоянието на колапс или последващия вакуум на апатия и безтегловност, ние развиваме ценно умение - да можем да функционираме тогава, когато “нищо не е наред”. 

Да знаем, че можем и с две, и с двеста, означава, че можем да се справяме с непредсказуемата лъкатушност на живота. 

Можем да се събираме след погром, можем да не се прекършваме пред разочарованията, можем да не се отказваме от свързването с хората заради претърпяно изоствяне или отхвърляне или приключила връзка, можем да анализираме процеса и да извлечем поуките.

Пътят, по който ни е отредено да вървим 

Най-важното: можем, въпреки дискомфорта и несъгласието си, да слушаме живота и да поддържаме диалога с него пълнокръвен и благодарен. 

Защото често трудностите ни се случват, за да можем да се трансформираме в посока, която още дори самите ние не можем да назовем и откроим като желаната.

Но животът ни води натам и твърдото дъно е един от начините да привлече вниманието ни към пътя, по който следва да закрачим.