Има една максима, която гласи следното: “Малко е по-добре от нищо, но нищо е по-добре от много.” Подобно уравнение може да бъде прилагано във всички сфери, в които неумението да спрем навреме или да дозираме ентусиазма си ни носи вреди. 

Разбира се, на света има хора, които умеят да спазват мярката във всичко, без това да им се струва сизифовско усилие. Подобен вид живот без крайности крие риска от ригидност и скучноватост, както и пропуснати за научаване уроци и (ретроспективно) сладки житейски шамари. 

Но пък не крие риска от прекомерно споделяне, пре-пиване, пре-пушване, пре-стараване, пре-влюбване и пре-работване. 

Познаване на континуума на прекаляването и аскетизма

Има и други хора, които не са се “родили” с вещината да спират на най-вкусната хапка, но поради своята осъзнатост, желание за растеж и умение да се трансформират и обновяват, сами са се обучили на баланс и контрол над прекаляванията. 

Ето от тези хора наистина можем да научим какво означава мярката, защото те познават континуума на прекаляването и аскетизма, а не просто единия полюс. Бил той неутралност по всички въпроси и мярка във всяко изкушение или краен хедонизъм, последван от горчиви сълзи за 674-ти път в този живот. 

Защо е по-интересно и полезно да се учим на мярка, саморегулация и вътрешен баланс от миналите шампиони в предобрянето, а не от натуралните шампиони по умереност? Защото вторите не познават механиката на прекатурването в крайността, нито тежестта на горчивите сълзи в последствие. 

Не можем да научим техники от някой, който не е техничар, но е талант

И така, ако седнем на разговор с бившите прекаляващи, които най-сетне са се научили (понякога!) да намират баланса и да си слагат спирачки в своите крайности и прекалявания, какво можем да чуем? 

В случай, че имаме затруднение със собствената регулация (на ентусиазъм, апетит, хедонизъм, работливост, влюбвания и тн.) и бихме искали да я поразръчкаме и да открием какво я кара да цъка - и как да успеем да го модулираме ловко, вместо то да ни сгазва. 

Осъзнатост за процеса

Първото и най-важно условие за успеха на всяко начинание по научаване на ново умение и трансформация на стар навик, е да бъдем осъзнати. Да не се съдим за начина, по който реагираме или сме свикнали да се справяме в дадени ситуации и при определени стимули.

Ако не можем да проявим милосърдие и креативен наблюдателски интерес към самите себе си, няма да успеем да се свържем с двигателя на прекаляването. 

Какво ни подмамва да се изсилим невъздържано ( в работата, в любовта, в яденето, в общуването)? Ако си позволим да се поколебаем за една минута преди да реагираме свойствено, отдавайки се не на импулса си, а на наблюдението на импулса, ние може да забележим, че изпитваме тревога. 

Емоцията, от която бягаме 

Тревожността е често срещан двигател на прекаляването и пристрастяването. Важно е да знаем, че тревогата не се корени в един и същ източник за различните хора, както и че не винаги затискащата ни емоция е тревога. Но често това е емоция от този “труден” спектър - срам, неудобство, вина, страх, тъга. 

Отдавайки фокуса и сетивата си на едно до крайност напомпано изживяване, ние всъщност избягваме успешно от чувството, което несъзнавано намираме за нетърпимо - но отърваването трае само за малко. И това е недостатъкът на прекаляването като метод за туширане на чувства, които не желаем да изпитваме. 

Да легнем изцяло в завоя 

Онези, които карат ски или мотори (и всички останали спортове, в които се изисква същото), знаят, че като идва завой, той се взима най-добре, ако легнем волево и изцяло в него. Завоят води, ние следваме. 

С отречените чувства е по същия начин. Колкото повече ги затискаме под удоволствия и разсейванки, толкова повече те набират скорост и пламъкът им става по-висок. Появяват се паник атаки, психосоматични симптоми, безсъние… и прекаляването с храна, работа и удоволствия се усилва, но безпредметно. 

Напрежението остава. 

Ако обаче се отдадем на чувството с нарочна бестрашност и “легнем в завоя”, може да се случи нещо неочаквано. Свързвайки се с неудобното и понякога непоносимо чувство - било то страх, тъга, обида, неприемливо желание, срам или вина - ние можем да открием, че всъщност сме жадували да го изживеем пълнокръвно. 

Облекчението, което настъпва, когато си позволим да чувстваме, е сигурен знак за това, че сме на прав път. Вместо да се борим, ние се съгласяваме с емоцията и й даваме пространство да се изрази. А изразявайки се, тя се успокоява и се поддава на храносмилане. 

Креативен експеримент в обратната посока 

След като сме си позволили да наблюдаваме импулсите си преди добре заучената реакция, и сме влезли в контакт с отречената емоция, от която по-скоро бихме избягали, време е да опитаме нещо изобретателно. 

Разбира се, за това не се изисква само креативност, но и кураж и воля. 

Можем да пробваме нещо различно. Например да “изиграем” антипода на привичното си поведение - като аватар. Ако прекаляваме в работата и седим over time, вечно отмятащи несвършващи задачи, можем да опитаме един ден да бъдем мързеливеца или онзи, който ходи на 2-часови обяди, или пък този, който зацепва бавно. 

Какво се случва - може би ролята ни е поне малко приятна и в нейната невпечатлителност и бездейност ние усещаме покоя и престижа на това да пестим усилията си. Вместо да се раздаваме на максимум за често въображаеми аплодисменти. 

Да се престорим на това, което сега не сме

Друг вариант е следният. Ако имаме тенденцията да похапваме, когато се изнервим, и после да страдаме, защото неминуемо чревоугодничеството и атлетичният външен вид не вървят заедно, може да се “престорим” (за пред себе си, това не са циркове за заблуда на другите), че сме злояди. 

Били ли сме злояди като деца, разказвали ли са ни нашите родители или баби и дядовци как “не сме искали нищо да ядем”?

Можем да се “захраним” с всички спомени или фантазии за злоядото дете и да погледнем вкусната пастичка пред нас с нови очи. Отхвърлящи и студени. Вместо поглъщащи и хипнотизирани. 

Чалъмът е да си представим обратното и да го изиграем 

Разликата с fake it till you make it, е че, тази стратегия обикновено изисква да потулим истинските си усещания под много дебел пласт въобразени изкуствени емоции. И да се държим наопаки на това, което ни идва отвътре. 

Ако си срамежлив, бъди дързък насила. Ако си влюбен, прави се на разсеян и безразличен. Но потулвай това, което чувстваш, някъде на заден план, докато лъжата стане истина. 

Тук не става въпрос за този механизъм. Напротив. Ние първо се свързваме с обезпокоителното чувство, което ни кара да прекаляваме. И едва след като го изживеем, храносмелим и интегрираме, започваме да експериментираме с нови поведения - които може да породят нови чувства и умение за баланс.  

Няма насилие и жажда за победа и прогрес като в американски семинар на тема “Как да станеш лидер”. Но пък има осъзнатост и любопитство към процеса. И каквото може да стане, ще стане.