Да си знаем цената означава да не се поднасяме на тепсия на околните. 

Да не се страхуваме да им бъдем неудобни. Да можем да си поискаме - и да можем да си взимаме без свян и излишна отстъпчивост. Да не разсъждаваме много-много върху това ще бъдем ли харесани или ще бъдем отхвърлени. 

Да сме здраво свързани със собствените си потребности и да можем да декларираме намеренията си по ясен и приемлив начин, така че да се чувстваме ценени, значими и зачетени. 

Звучи чудесно на хартия, нали? Но на практика да си знаем цената е само първата крачка към любовта и уважението към себе си. Първата крачка не е лесна, но пък за сметка на това втората стъпка е далеч по-трудна. И тя е: след като сме се научили да си знаем цената си, да започнем категорично и безстрашно да я афишираме в живота. 

Спотаеният гняв е знак, че нещо не е както трябва

Хубавото е, че дори докато нехаем за ниската си цена и едностранно изтърпяваните последици от нея, животът услужливо предлага разбираеми (и повтарящи се) знаци, с които ни напомня да не се бъдем удобни за другите и неудобни за самите себе си. Например чувстваме се тайно бясни докато вършим задачите си - усещаме, че даваме повече отколкото получаваме. Спотаеният гняв е знак, че нещо не е както трябва. 

Нашата дашност не се основава единствено на неконтролируема филантропия, а на страха, че ако си поискаме повече (пари примерно) срещу усърдието си, другите със сигурност няма да ни ги дадат. 

Някой, който го търсят, защото излиза евтино

Въплъщавайки се наум в образа на своите работодатели или клиенти, ние гледаме на себе си като на някой, който би бил потърсен, само ако излиза достатъчно евтино. А защо не и да работи бързо и да е надежден? Речено, сторено. 

Когато се държим в унисон с този скрипт, трупаме горчивина и негодувание. Но чувстваме, че не знаем как да прескочим бариерата на заученото самоподценяване и да се отправим към тучните ливади на високото самочувствие - и високата цена. 

Удобни за другите и неудобни за самите себе си 

Друг вариант на не-знаене на цената може да се наблюдава в личните отношения. Човек, който се самоподценява, почти винаги се нагажда към околните. В този случай това не е манипулативен жест с цел оказване на индиректен натиск или подмамване на другия към неизгодни за него действия, които осигуряват някаква печалба за подмазвача. 

Смаляването пред околните (приятели, колеги, близки, роднини) може да се изразява в това, че човек премълчава истинското си мнение - особено ако то е свързано с несъгласие или контра на позицията на другите. 

Човекът със самопоставена ниска цена никога не е неудобен за околните. Той ловко разчита знаците в социалната обстановка (или в диадните отношения, например с партньора си) и си взима превантивна бележка какво може и какво не може. Ловко започва да “прилича” на другия, демонстрира съгласието и ентусиазма си при всеки удобен случай, бързо се навива на стила на живот и комуникация на отсрещния човек. 

Ако пък смаляването му се осъществява в групова динамика, такъв човек може да бъде “приятел с всички”. Той всеопрощаващо ги харесва - слуша изказванията им, усмихва се, върши услуги, “смело” жертва собствения си комфорт, ако се наложи. А то се налага повече от често. 

Хората обичат безплатните обяди. И също така никак не ги обичат. 

Какво значи това? Човек, който не си знае цената и постоянно служи и се доказва на околните за своя сметка, ги свиква да му се качват на главата. Без да е задължително консуматорите на алтруистичните жестове да изпитват благодарност за щедрото поведение, което приемат за даденост, а не за чрезвичаен бонус, изискващ усилия от тяхна страна. 

По този начин всеотдайният човек с етикетче “намаление” на челото (простете сарказма) започва да трупа гняв и негодувание, които обаче непохватно крие от околните. За да не вземе да им стане неудобен. И защото не знае как ефективно да изрази протеста си, без да си навлече гнева им, с който не знае как би се справил. Затова и се парализира в скрития си яд. 

Но поведението му се пропива със знаци на раздразнителност - и още по-сервилно поведение, с което той несъзнателно се опитва да компенсира пристъпите на ярост и горчивина. 

Намерената паричка и паричката, изкарана с пот на челото 

Защо околните не обичат безплатен обяд? Защото като не плащаме за нещо, ние не го ценим. Имаше една приказка за намерената паричка - макар и извикваща радост, тя ще бъда обречена на много по-немарливо отношение от паричката, изкарана с пот и кръв. 

Така е и с хората - когато ги дундуркаме и внимаваме да не им създадем дискомфорт, те първо се радват на нашата отстъпчивост и всеотдайно само зачеркване в тяхно име, но после започват да ни контролират, да ни изстискват, да нарушават границите ни, да се държат с нас като със свои васали, а не като с равни. 

Появи ли се “мазохист” на сцената, скоро ще пристигне и “садистът”

Това самозвано отношение може да си заслужим не само на работа, сред познати и приятели, но и в личните отношения с партньора. Ако се държим като сянка, отстъпвайки пространство на другия да раздава порциите и да задава темпото, в един момент на нас ще започне да ни присяда собствената ни незначителност, а на него - скучноватостта на това да има слуга насреща си, вместо равностоен екипен играч и стойностен противник. 

С подобно поведение ние може да  настроим другия дори садистично към себе си и той да започне да се държи омаловажаващо и оскърбително. Защото когато си смъкваме цената, ние постъпваме мазохистично. А появи ли се “мазохист” на сцената, скоро ще пристигне и “садистът”. 

Време за реглаж 

Когато забележим как ниската ни цена ни навлича само беди, е време за реглаж. Той е възможен, труден и възнаграждаващ. Какво може да направим, за да завъртим зъбчатото колело на самоподценяването в обратната посока - на любовта към себе си и самоуважението? И респективно - обичта и уважението на околните. Ето по ред на номерата. 

Да спрем да мислим за удобството на другите. И да бъдем свързани първо със собствените си импулси, усещания и нужди, а после с предполагаемите такива на околните. 

Да спрем да регулираме поведението си и да поставяме цензура на изказванията си, за да не прозвучим самонадеяно или алчно. “Да става каквото ще” е крайно, но работещо мото, ако целта ни е да се освободим от прангите на преструвките и сервилността. 

Да започнем да си позволяваме да играем ролята на сърдития, на уморения и на затворения в себе си, на революционера, на черната овца, на неразбрания гений ако трябва - просто роля, която съдържа обратните атрибути на съобразяването и вписването. 

Да започнем да оценяваме сами собствените си качества, житейската си история и опит, с нейните възходи и падения. Да гледаме с хумор и мъдрост на нещата, които са ни наранявали. 

Да бъдем толерантни и милосърдни към ахилесовата си пета (или пети) и да знаем как да се грижим за неприкосновеността си, а не да се раздаваме като топъл хляб за сульо и пульо. Бил той наш партньор, приятел или роднина. 

И така нататък. Пътят е различен за всеки и единственият компонент, който отличава бъдещите успели от бъдещите неуспели по този път, е желанието за промяна. 

Ако открием в себе си онази част, която не само си знае цената, но също така е неотстъпчива и умее да гледа отвисоко, както и да бъде пасивна, когато се налага, и ако успеем да й помогнем да оживее и да расте - работата е свършена. 

Не наполовина, а изцяло.