Асертивността и арогантността често се бъркат, защото се намират на един и същ континуум - този на увереността и самочувствието. За разлика от асертивността, която се намира в здравия край, арогантността обаче често попада в нездравия. И ако едното качество е следствие от стабилна самооценка, то другото е симптомът на нейното отсъствие. 

Какво означава да проявяваме асертивност? 

Да можем да изразяваме мнението си миролюбиво и уверено, без да се страхуваме, че идеите ни ще бъдат отхвърлени, но и без да провокираме и да се заяждаме с другите. Асертивната комуникация се отличава с яснота, приветливост, директност и уважение. 

Това поведение включва умението да отстояваме позицията си и да се грижим за себе си и интересите си - но не с манипулация, придумване или авторитарност. Общуването с асертивен човек може да е удоволствие за друг асертивен такъв, но понякога отстъпчивите и недиректни хора се чувстват некомфортно с асертивното общуване. Това е така защото то приканва към директност и отвореност, а те са трудни за хората, които първо искат да проверят какво мислят околните, за да могат да адаптират изказването си към техните очаквания. 

Асертивният човек няма да се понрави на арогантния

Неговата уважителна твърдост и директно назоваване изглеждат като неподчинение и конфронтация в очите на арогантния събеседник, който не само иска да дирижира случващото се, но и да изпъква като най-вещия, силния и ненадминатия. Автентичната увереност и самочувствие го дразнят, защото възпрепятстват осъществяването на подобна помпозна изява. 

В същината си арогантността представлява едностранчиво, шумно и преувеличено изразяване на точно обратното, което се случва вътре в човека. Тя прикрива съмнения относно собствената стойност и правота, които се изразяват в хиперболизирано деклариране на собствената значимост и превъзходство. Тук един цитат от психоаналитика Стивън Грос описва много добре механизма на ниската самооценка, която намира облекчение в арогантното поведение: “Колкото по-голяма е лицевата част, толкова по-голяма е задната страна.”

Преструвката на дързостта 

Асертивните хора се чувстват комфортно с качествата си и не се стремят към съвършенство и идеализирана версия на поведението и достиженията си - което не означава, че не се развиват. За разлика от тях обаче, арогантните индивиди изпитват разяждащи съмнения относно собствената си стойност и сякаш винаги се стремят да покажат на околните една полирана своя страна, облечена в преструвката на дързостта. 

Често тази арогантна дързост не се използва в ситуации, в които всъщност би произвела положителни резултати. Например да се защити някой по-слаб или да се оспори авторитарно мнение в работата, за да може да се предотвратят рискове или да се реализират ползи, за които авторитетът е в неведение. Дързостта на арогантния човек повече прилича на невъздържаност и провокация отколкото на кураж. Нейната цел не е да декларира собствената позиция въпреки затрудненията, а да оспори позицията на отсрещния - създавайки затруднения в общуването. 

Реакции към критика и оспорване 

Арогантните хора сякаш винаги намират тема, по която да изтъкнат колко специални са те, сравнени с останалите. Те са над правилата и над средния уровен, а ако тази самонадеяна позиция се оспори, те реагират с несъразмерен на оспорването гняв, заплахи и драматични сцени.

Асертивният човек обаче може да седи хладнокръвно срещу събеседник или събеседници, които му поднасят критика - и да търси в чутото основанията за корекция в своето поведение или действия. Чуждото недоволство не отнема от усещането му за лична стойност и той не реагира на него като на провокация, която трябва да преодолее със сила и ярост. 

“Нещо повече” или “някой повече”

Интересен феномен е, че арогантният човек може да проявява уважение към околните - но то има цел. Когато арогантният човек намира някой за нещо много повече от себе си в сфера, в която самият той мечтае да успява, той се държи като верен слуга и горещ почитател на своя идол. Това поведение обаче съдържа и голяма доза завист и негодувание, защото сравнението с “нещо повече” или “някой повече” носи болка на арогантния човек, вместо да му носи възможност за развитие чрез общуването и уподобяването с вдъхновяващия образ. 

Често се случва така, че тези едностранно идеализирани отношения биват разрушени от скритите емоции на арогантния човек. Рано или късно той започва да чувства, че неговият идеал е всъщност дефектен - защото има обикновени недостатъци или пък не оказва достатъчно привилегии на своя почитател. Които според себе си той заслужава, защото е вложил усилието да се преструва на почитател докато вътрешно изпитва завист и укорява себе си, че е “нещо по-малко” от другия. 

Общуване с асертивни и арогантни хора 

Отношенията с асертивен човек могат да повлияят благотворно на по-свитите хора, които със затруднение декларират позицията си и отстояват интересите си. В откритата комуникация с един асертивен събеседник, колега, приятел или партньор тези хора могат интуитивно да “се заразят” с маниера на асертивността и да го отработят така, че да развият качеството в свой собствен стил. 

Но в общуването с арогантен човек, не само по-срамежливите и затворени хора изпитват неудобство, но и всички останали. Арогантността подклажда несигурност в околните - в нея хем има неизказан натиск другите все да отстъпват, хем има нещо неназовано и скрито, което оперира зад фасадата на прекомерна увереност, самоизтъкване и провокативност. И това е вътрешното усещане на арогантния човек, че всъщност той не е стойностен сам по себе си и и никак не е забележителен. 

Затова, когато наблюдаваме примерите на асертивност и арогантност около себе си, можем да взимаме полезното от едните, за да заякчим собствените си умения за директна и открита комуникация, като в същото време не оставяме другите да ни се качват на главата и да диктуват действията и поведението ни с натрапчивата си демонстрация на всезнание, всесилие и величие.