За хората с уклон към агресивна експанзия е типично желанието да доминират околните и да им налагат собствените си възгледи като “правилни”. Често със своя опак и властен характер те потушават позивите за искрено противопоставяне, добре направена шега или конструктивна забележка у приятелите, партньорите и роднините си. 

Техните близки обикновено се боят, че ако подразнят с непремерено поведение или изказване своя познайник (или в най-трудния случай - своя любим), ще си навлекат или възмутена студенина, или разразил се от нищото скандал на тема “за какви се мислят”. 

Номер едно във всичко и спрямо всички 

За обкръжението на една подобна нарцистична личност, подходящи са сервилни хора, склонни да правят комплименти и намиращи за трудно това да оспорват и предизвикват. 

Обаче този “подбор” на раболепни почитатели излага агресивно експанзивния човек на риска да вирее сред лицемери. Те се страхуват от яростта му и, всеки път когато им се отдаде случай, си връщат чрез подлост за активните начини, по които нарцисистът ги починява, потиска и оформя според собствения си вкус. 

Желание за прекършване на опонента 

Ако експанзивна личност се озове в съревнование с равносилен опонент, тя не просто напряга сили да спечели в състезанието. Тук спортсменството отстъпва място на токсични мераци в двубоя и честните правила биват прескачани подмолно или отявлено с безцеремонния аргумент, че “целта оправдава средствата”. 

И тук целта не е единствено задминаването на опонента в надпреварата, а поставянето му на колене. 

На финала, когато победителят е коронован, другият не е почетен като достоен противник, а засрамен като смехотворен хвалипръцко. Нещо му е отнето в неясна атмосфера на подигравателен триумф. 

Отмъстителното злорадство на садистичния победител 

Това, което се случва всъщност е, че садистичният импулс на експанзивния нарцисист да наказва другите със засрамване, се е активирал и “смуче” жизнени сокове от публичния провал на отсрещния човек. 

Победеният е не просто надминат, той е прекършен и зачеркнат - като неспособен, слаб, неиздръжлив, некадърен и даже като измамник в сферата, в която сам е изявил желание да изпита и покаже качествата си. Била тя спортно съревнование, работна или бизнес колаборация, надпревара в сферата на любовта, дуел на тема кой е по-привлекателен, по-богат, по-юнак, по-голям веган и така нататък.

Забранените срамни нужди, чувства и поведения 

Най-вероятно по сходен наказващ начин е бил засрамван и самият нарцисист в детството си. От него грижещите се възрастни (родители, баби и дядовцци, настойници, по-големи братя и сестри, както и лели и чичовци) навярно са изисквали прекомерната демонтрация на “силни” и първокласни качества. 

А изразяването на “слабости” като съмнение, уязвимост, тъга и страх се е считало за непростим провал на характера. Възможно е именно такива прояви на “забранени слабости” да са водили до загуба на обичта и доброто отношение на родителите или другите старейшини в рода. 

Презрение към проявите на слабост 

По този начин условната любов учи детето с времето да става все по-успешно в потискането на “меките” си чувства и нужди - от обич, нежност, валидация, прегръдка и добра дума, от утеха след погром или защита в мигове на уплаха. 

На преден план като “позволени” излизат твърдите импулси - налагащ се нрав, замах в пререканията, тон, който прекършва противоречията, доминантно поведение и арогантно и самозвано отношение спрямо околните. 

Освен в себе си, експанзивната личност презира проявите на меки чувства и слабости, и в другите хора. Именно поради тази причина, свитата й от раболепни почитатели успява без допълнително усилие да провокира обидите й, докато се проваля в начинанието да си извоюва някоя окуражаваща похвала или поне насърчителен поглед. 

Каквото е отвън, не е същото отвътре 

Както при всички едностранчиви поведения, произтичащи от стремежа човек да е само и единствено своята “силна” и идеализирана версия, и в случая на прекомерната експанзивност, преувеличеното държание прикрива диаметрално противоположни вътрешни процеси. 

Понеже са от спектъра на забранениете слабости, тези нужди и импулси се държат под ключ. Те остават в сляпото петно на човека, отречени и непочувствани - но създаващи силно вътрешно напрежение и непреодолимо усещане за фалшивост, особено в мигове на криза или силена емоция, която бута стените на хладнокръвието. 

Скритата нужда от уязвимост и свързване 

Тайната и непризната нужда на агресивно експанзивните хора често е от уязвимост и автентично свързване. В което те няма да имат нужда да доминират и впечатляват околните - само за да не бъдат осмени, презрени, лишени от уважение и обич или изоставени. 

Проблемът при експанзивните личности е страхът, че ако те не се стремят непрекъснато да изглеждат и да се държат като нещо изключително и не демонстрират силата сис превантивна и възпитателна цел, другите хора ще се възползват от тях. 

Или пък ще съзрат ахилесовата им пета (непростимата нужда от нежност и утеха), с което си действие ще ги обезличат и ще нулират крехкото им усещане за лична стойност. Именно от този страх извира арогрантното и самозвано поведение, с което подобни катастрофални сценарии се обезвреждат в аванс. 

Пътят към облекчението и промяната 

Подобни личности рядко идват в кабинета на терапевта с молба да им помогне да се променят. Те не усещат да грешат в неотстъпчивото си и догматично поведение спрямо другите хора, затова и не биха потърсили помощ за модулация на нрава и държанието си. 

Не биха потърсили помощ изобщо за нищо. Защото е срамно и в миналото е водело само до болка и унижения. 

Пътят към промяната за експанзивно агресивните хора често започва с това, че те претърпяват някакъв крах - развод, загуба на работа или уронване на репутацията и престижа им. 

Тогава, колабирали в усещането за срам, те могат да да използват “твърдото дъно” (усещането, че всичко е загубено и най-лошото се е случило) за трамплин към нови осъзнавания, свързване със себе си по по-пълнокръвен и демократичен начин, който естествено може да доведе до нови възприятия, самовъзприятия и поведения. 

Колкото повече тези хора осъзнават жестокостта на стандартите на своя идеализиран аватар, толкова повече те увеличават шанса си да изпитат милосърдие към себе си и да си позволят да бъдат автентични. Без страх, че ще ги осмеят и отхвърлят. 

И евентуално, толкова повече добиват знанието и навика да бъдат по-милосърдни и великодушни към околните, забелязвайки с недоволство и състрадание случаите, в които ги мачкат, обиждат и насилват да бъдат еди какви си - както техните родители и други всезнаещи грижещи фигури в детството са постъпвали с тях самите. 

Материалът е написан по книгата на Карън Хорни „Неврозата и човешкия растеж“ (Neurosis and Human Growth, Karen Horney, M.D.)