Травмата от изоставяне създава почти непрестанно безпокойство, че онези, които ценим и обичаме, всъщност неочаквано ще престанат да ценят и обичат нас.
В най-общ план страхът от изоставяне създава една извънредна чувствителност и тревога по темите, свързани със „заслужаването“ и запазването на любовта, уважението и благоразположението на другите. Ако в миналото ни съществува травма, която е нанесла първичната рана на изоставянето, възможно е да живеем с вечно присъстващо безпокойство, че онези, които ценим и обичаме, всъщност неочаквано ще престанат да ценят и обичат нас. И ние нищо няма да можем да направим. Как да разберем дали този страх присъства и в нас самите? Ето някои от възможните му прояви:
Тревожно предусещане на изоставянето:
Страхът от изоставяне често ни потиква да сканираме поведението на хората за „знаци“, че отношението им към нас се е променило в негативна посока. На едно дълбоко и често несъзнавано ниво ние може да се боим, че хората ще спрат да ни харесват – затова и може да се опитваме да им докажем стойността си с това, че помагаме, че сме отзивчиви, специални, незаменими.
Цензура на спонтанното самоизразяване:
Понякога се чувстваме непохватни, срамежливи и несигурни в социална обстановка. Понеже търсим „правилната“ реакция или фраза, а не я намираме, ние може да не участваме изобщо в общуването или да участваме предпазливо – за да не направим или кажем нещо погрешно.
Самосаботиращо поведение:
Когато се страхуваме от това как ще ни възприемат другите, възможно е „без да искаме“ да се държим и изразяваме така, че да провокираме нападки, забележки и отхвърляне от страна на околните. В тази „игра“ всъщност ние доказваме на себе си, че сме били прави в опасенията си – в крайна сметка другите не са очаровани от нас и е имало защо да подозираме, че ще се отдръпнат!
Повтарящи се сценарии на нараняване:
Парадоксално, но твърде вероятно – въпреки, че предотвратяваме изоставянето с всички сили, ние често се оказваме герои именно в истории за изоставяне и отхвърляне. Ако се замислим, лесно можем да се сетим за повече от един пример, в който сме получили лошо отношение, укори, предателства и разочарование от другите.
Връзките са въпрос „на живот и смърт“:
Когато влагаме извънредно много емоционална енергия в тревоги за това как да спечелим и задържим обекта на нашите чувства, ние всъщност се съгласяваме емоционалният ни баланс да зависи изцяло от реакциите и отношението на другия. По този начин може да превключваме между състояния на екзалтирано опиянение и неконтролируемо безпокойство - днес ме обичат и го виждам, но утре не се знае!
Непоносимост към критика:
Ако имаме травма на изоставяне, възможно е да преживяваме дори конструктивните забележки като отхвърляне, обвинение, незачитане и нараняване. Причината критиката да бъде толкова болезнена понякога е в това, че усещането ни за вътрешна стойност всъщност се захранва от външното одобрение – ние „делегираме“ положителното подхранване на личността си на другите, което ни прави уязвими за всяка тяхна неодобрителна реакция или коментар.
Сигурните отношения са скучни:
Колкото и да бягаме от изоставянето, интересно е, че понякога именно нежността и възхищението ни отблъскват. Желанието на хора, които изглеждат отдадени и стабилни, ни се струва като задушаваща прилепчивост, а прозрачността на техните намерния за съжалние не ни носи опияняващото усещане за свръхестествена страст и привличане, които само несигурността може да разпали така интензивно и всепоглъщащо. С една дума – не ни палят такива хора, които много ни харесват и не ни карат да се чувстваме несигурни.
Добрите новини са, че ние можем да трансформираме страха от изоставяне и отхвърляне. В тези случаи работата с терапевт е незаменимо сечиво за постигане на положителна промяна – когато изследваме и опознаваме себе си в подкрепяща среда, ние можем да изградим здраво и стабилно усещане за лична стойност и нови, удовлетворяващи модели на свързване. Тогава е възможно трудностите, които преди са ни измъчвали, да започнат да намаляват и избледняват. Отстъпвайки място на нови, жизнеутвърждаващи преживявания.