Напоследък темата за нарцисизма става все по-популярна. Вероятно нарастващият интересът към този вид личностно функциониране се дължи на факта, че контактът с нарцистични хора често ни оставя с усещане за оскърбеност, малоценност и объркване. Нарцистичните хора са очарователни, блестящи, успешни, асертивни, и често се съревновават с околните, не за да се насладят на надпреварата, а за да пречупят и унижат „опонента си“. Пробелмът е, че редом с трудните си за понасяне характеристики, нарцистичните индивиди притежават и многобройни положителни качества – амбициозни са, последвателни са, забавни са, интересни са – трудно е да ги виждаме единствено като използвачи, трудно е да не се влюбваме в тях и е трудно да продължим общуването си с тях, ако не разбираме мотивацията, която ги задвижва.

Ето няколко признака, по които можем да разпознаем нарцистичните хора и да имаме предвид, когато общуваме с тях.

Стремеж към статус: Нарцистичният човек по презумпция държи да бъде асоцииран с „най-доброто“.  Това може да са изтъкнати и скъпи брандове , високопоставени или известни хора, луксозни места и ръководни постове, даващи власт, привилегии и почит.

Гняв и срам: Тъй като често основата на нарцистичното функциониране е срам от собственото несъвършенство, прикрито под арогантно и свърх самоуверено поведение, нарцистичните хора се отбраняват от болката и срама на евентуалните негативни коментари и реакции като се самоизтъкват, избухват, притискат, провокират, заклеймяват и нападат дръзналия да се усъмни в тяхната изключителност и непогрешимост – особено в области, в които нарцисистът приема себе си за експерт, който се извисява забележимо (и забележително!) над останалите.

Привилегированост: Основна характеристика на нарцисизма е изискването за специално отношение, почит и отстъпки, за които другите хора следва да се борят и заслужат. Но според нарцисиста той вече ги е заслужил и те му се полагат – на базата на неговата талантливост, обаятелност, ефективност, превъзходен външен вид или каквото и да е качество, което той самоприписва на себе си в най-извисения му и отличаващ се с първокласност вариант.  

Редуцирана палитра с искрени емоции: Нарцистичните хора умеят добре да наподобят правилната за ситуацията емоция. Те могат да покажат състрадание, тъга, мекота, радост за успехите на другите, дори насърчение. Но това не означава, че те изпитват тези емоции по искрен и свързващ начин. От друга страна, нарцистичните хора не са лишени от способността да чувстват, но техният стремеж все да бъдат първи и прави им пречи да са неподправено съпричастни с победите и успехите на околните, защото ръковдното им чувство е желанието за надмощие, а не емпатичният и задълбочен човешки контакт. Затова именно страхът от задминаване и опасението, че другите ще ги презират, ако са по-добри в нещо от тях, по-скоро поражда у нарцисита завист и опасения в собствената стойност, когато животът го среща с хора, които постигат свои собствени успехи, имат таланти или дори обикновен късмет в някаква област от живота.

Ниска самооценка и липса на любов към себе си: Стигаме до един от основните фактори за изграждането на нарцистичния човек като такъв. Често в детството си тези хора са били унижавани, използвани и манипулирани от онези, от които са търсели обич и доверие. Именно този ненадежден първи модел на свързване може да е създал у нарцистичните хора убеждението, че човешкият контакт е всъщност опасен и несигурен. При подобни послания от заобикалящата среда във възраст на формиране на характера и психологията на индивида възможно е човек да намери утеха в стремежа към съвършенство, власт, изтъкнатост, успех и престиж.

Нарцистичните хора, точно както всички други хора, имат потенциал за самоосъзнаване, свързване с болезнените чувства на срам и потребност от стойностен и искрен човешки контакт. Един добър вариант би бил терапевтичната работа с професионалист, фокусирана върху изграждането на ново самовъзприятие и различни, конструктивни модели на свързване и отношение с околните. Това неимоверно би обогатило емоционалния свят на нарцистичните хора, а онези, които общуват с тях биха били наградени с интересни, предизвикателни и чаровни приятели, партньори и колеги.

Кой става нарцисист?

Слугинчето:

дете, надарено с естествени интуитивни способности, което семейството използва за душеприказчик, за съветник, за помирител. Когато не им трябва помощта му, го отпращат. Научава се да е полезно, за да е важно. Това се случва много по-често с талантливи деца, отколкото с неталантливи. Родителите ги хвалят как помагат, но ако не помагат, а просто си вършат нещо свое, родителите им показват разочарование и ги подсещат да се върнат обратно към полезната си роля. Това дете умело отгатва невербалните послания, детектор е за потисната враждебност, неодобрение и гняв, което му помага да ги обезвреди, преди да са се случили. Това умение по-късно води до това да надушва моментално тези скрити невербални сигнали в околните хора и да реагира отбранително - нападайки първо.

Разглезеното дете:

то е нарцистично продължение на родителя, което рано осъзнава как да радва и манипулира родителите, така че да му обръщат положително внимание и да го хвалят. Но то знае, че без манипулацията и придържането към условията за одобрение и приемане от страна на родителя, то няма да е ценено и важно по начина, за който мечтае. Усеща насилените, фалшиви подтонове под хвалбите, угаждането и глезенето. Често живее несбъданата нарцистична мечта на амбициозния си родител - то е адепт в сферата, в която родителят не е успял.

Унижаваното дете:

униженията и засрамването създават поляризацията – „аз съм нещо презряно и незначително, обект на подигравки и гаври, някъде на много по-ниско ниво от останалите хора, изтривалка, втора ръка човек, роб, слуга, мижитурка, с която се отнасят заповедно и лошо (презреният аз) СРЕЩУ аз съм нещо велико, безпогрешно, модел за подражание, недостижим гений, възвисяващ се над останалите, а те ми дължат безгранично уважение, царска почит, обожание, страхопочитание и завист за моите постижения и преимущества, както и желание да са като мен (идеализираният аз).“