Съществува едно простичко, но неизпълнимо очакване, че хората трябва да ходят на работа основно, за да извършват задачи. Този семпъл и еднопластов вариант на работното присъствие е възможен в някои случи - например когато човекът е от рядката порода естествено трудолюбиви и етични хора без уклон към одумването, драмата и саботирането на собствения, чуждия и общия работен процес.
Безпроблемните служители
Той отива на работа с готовността и способността да извърши възложените (или самовъзложените) задачи, не изпитва потребност да отиграва личностните си проблеми или социални дефиците там, “където си изкарва хляба”, а после живее останалата част от живота си както пожелае, далеч от очите и ушите на колегите си.
Друг вариант на семпла и етична работна всеотдайност, в която личностните характеристики не смущават околните и не им вредят, е вариантът, в който човек сам си е шеф - работи свободна професия и, макар да се съобразява със срокове и клиенти, не му се налага да спазва изкуствените правила на офисната обстановка.
Трети вариант би бил един прекалено зает и претоварен със задължения човек, който е твърде дистанциран, затворен и самодостатъчен - той работи много и тихомълком, без да се оплаква, без да се съревновава и мери с околните, без да изисква признание и без да се ослушва за пикантните клюки в офиса.
Разбира се, това е един хумористичен (и хиперболизиран) разбор на типовете служители, които “не създават проблеми”. Обсегът може да се простира над много други типове бепроблемни хора, които си вършат работата и не клатят лодката - но целта на тази статия е да разгледаме богатото и пъстро портфолио от служители, които правят обратното.
Онези, които клатят лодката
Смущават околните, възпрепятстват дейностите, влудяват членовете на екипа си (понякога и мениджърите си), разгласяват и разпалват слуховете, натрапват самопровъзгласената си експертиза на другите, изтъкват се, доказват се, сравняват се и така нататък.
С тях не е лесно да се работи, но пък те добавят цвят в иначе монохромната текстура на компанията. Нека разгледаме четири ключови проблемни персонажа на работа, придружени и някои от последиците от наличието им:
1. Клюкарят: “Знаеш ли кой видях да си подава молбата в петък?”
Макар да внасят колорит в еднообразната работна обстановка, клюкарите обикновено затормозяват околните - не толкова с историите си, колкото с персоната си. Често те са ненадеждни и повърхностни.
Ако в момент на криза или радост някой им довери сензитивна информация, те ще намерят как да я “придвижат” до неправилните слушатели, уж неволно, просто са се изпуснали.
Освен това контактният стил на клюкарите обикновено е инвазивен. Те се навират на хората - изникват зад гърба им докато работят, подават се от този и онзи ъгъл, следят с поглед какво се върши и какво се казва - и сякаш винаги търсят нещо нередно, срамно, болезнено и сензационно.
Никога не е просто любопитство и общителност, а нездравословен интерес към грешките, провиненията, слабостите и колебанията на другите.
2. Мотльото: “Утре ще е готово…”
Туткащият се служител може да дължи своята леност на два основни фактора - некомпетентност или пасивна агресия.
По принцип в съвестното и прилежно извършване на задачите няма нищо лошо, освен когато то не рефлектира върху общите процеси и не натоварва други хора по веригата с допълнителни задължения или отговорността да намират извинение за пропуснатите срокове.
Ако един човек се е оказал на позиция, за която е некомпетентен, един от начините да се справи с това разминаване, е да се “учи” в процеса - или просто да справя криво-ляво със задълженията, за които не е готов. Тогава той може да се бави рутинно дори с малки и лесни задачи.
Съществува и възможността човекът да е квалифициран за извършваната от него работа, но по някакъв начин да си отмъщава или да наказва другите с бавенето си. Той знае, че неговото отлагане ги вбесява, напряга и разстройва. Но те няма много какво да направят.
3. Нарцисистът: “Никой не може да се мери с мен!”
Има една порода служители, които преживяват себе си като незаменими кадри и неподражаеми таланти - без това да е становище, с което някой друг е съгласен. У тези хора обикновено има едно скрито и несъзнавано усещане за недостатъчност и срам.
Именно за да компенсират това вътрешно чувство, те си създават фасада на изключителност. Тя може да включва арогантно поведение, претенции за специално отношение, афинитет към крадене на чужди идеи, невъзможност за работа в екип и презрение към приноса на останалите.
Останалите хора често се чувстват неудобно в присъствието на нарцистичен служител. Помпозната увереност и авангардно поведение на нарцисиста сякаш постоянно предизвикват околните на дуел на тема “кой е най-добрият”.
Това вреди на екипния дух, настройва хората отбранително и поставя акцента върху обслужването на тайни лични нужди (от внимание, обожание, стархопочитание и завист), отколкото върху креативността, ефективността и удоволствието от екипния обмен.
4. Работохоликът: “В 9:45 вечерта гася лампите и тръгвам.”
Работохоликът е човек, който не само отмята много работа за кратки срокове - той намира в работата някакъв вид лекарство за нещо, което го измъчва отвътре. Както повелява старата поговорка, че малкото количество отрова лекува, а голямото - разболява, с хода на времето работохолизмът взима своя данък.
Като последица за себе си, човекът работохолик може да преживее бърнаут, в който е неспособен да работи и на 20% от предишната си производителност.
Неприятните последици за останалите хора са, че един човек, който редовно идва (или сяда на лаптопа от вкъщи) 2 часа преди началото на работния ден, не взима обедна почивка и доработва до вечерните часове, поставя летвата твърде високо за всички останали.
Необходимо е наличието на един алчен шеф, чията представа за утилизация на работната ръка да е еквивалентна на процеса на изстискване и доизстискване на лимони - за да може поведението на работохолика да се превърне в предписание на поведение за всички останали. А, естествено, никой не иска това.
