Устойчивостта не е едноизмерно качество, което просто изобилства от силна воля и издръжливост. Не би било вярно да кажем, че едни хора са по натура устойчиви, а други не са. 

Някои хора проявяват устойчивост в определени предизвикателни ситуации, а други се справят с кризи от дадено естество, но не могат да приложат далновидността си във всички области от живота. Сякаш умението за справяне с кризата, стреса, болката от провал или загуба, изпитанията - се “отключва” и разгръща само при определени условия. 

Устойчивостта трудно може да бъде поставена в тясно дефинирана категория или разглобена на съставни части, които могат да послужат като примери за качества или действия, които ако имитираме, ще устоим на дадена стресираща, болезнена или кризисна ситуация. 

И все пак в това да бъдем устойчиви са налични някои процеси на адаптация и реакция, които обезпечават преминаването през труден момент от живота с усещане за здрава почва под краката и с поносимо количество неуправляеми и помитащи емоции. 

1. Гъвкавост и изобретателност

Да бъдем гъвкави означава да се адаптираме креативно към променящите се външни и вътрешни условия. Най-простият пример е, че ако един път е недостъпен или блокиран, можем да изберем друг път (с риска да пътуваме по-дълго или по-неудобно) - но все пак до достигнем дестинацията си. 

Гъвкавостта допринася за това да бъдем устойчиви в трудните моменти, защото ни разкрива незабелязани алтернативи - обикновено това са изненадващи досещания (аха!) за това какво бихме могли да направим в една изпитателна ситуация, така че да се отклещим от усещането за безизходица.

За да можем да отключим ресурса на гъвкавостта, ни е необходимо първо да регулираме обезпокоителното и мъчително чувство, което ни е превзело. Извънредно силните емоции зануляват рационалността, блокират изобретателността и създават усещане за замръзналост и обреченост.

Ако знаем как да регулираме силата на чувството, можем да си освободим креативното пространство, в което да ни хрумне нещо ново и нетипично, различно от подходите и реакциите, с които свойствено реагираме в онези трудни ситуации, които по странен (и неприятен) начин си приличат. 

2. Намиране на скритата полярност 

Едно такова креативно действие, което може да облекчи силата на мъчителните ни усещания в моменти на трудност и криза, е вътрешното пренастройване - да “излъжем” себе си така, че да погледнем на случващото се не само като на наказание, а и като на събитие с положителна стойност. 

На английски това се нарича positive reappraisal (положителна преоценка). Разбира се, да сменим възприятието си не означава да си сложим розови очила, когато сградата гори. 

Не става въпрос за наивно положително мислене, насилено доставяне на удоволствия в момент на страдание или пък за “изключване” на трудните чувства, за сметка на повърхностни приятни изживявания. Положителната пренастройка не означава да си повтаряме като мантра, че трябва да се радваме на нещата, които ни нараняват или ощетяват. 

Положителната пренастройка работи добре, когато ни хрумва естествено или ни я поднася някой друг - и това ни сепва и изненадва. В този момент на изненада ние се размразяваме от обзелото ни чувство (на страх, болка, недоволство, гняв) и позволяваме, дори за момент, на съвсем различно чувство да се появи - дори за малко. 

То може да е любопитство, хумор, нежност - неочаквана емоция, която е била избутана от сцената, за да отстъпи място на заучените ни чувства и реакции. Тази нова и изненадваща емоция има важна роля - тя ни мобилизира и ни позволява да влезем в досег с ресурсите си, за да предприемем различно действие.

Нова роля в стара ситуация 

И тогава можем да погледнем (без да се насилваме към позитивизъм) на случващото се и нашата реакция към него от нов ъгъл. От този ъгъл ситуацията може да ни покаже например неподозирана своя комична страна. 

Можем да съзрем себе си отстрани в роля, която често сме приписвали на другите и сме недоволствали, че ни се налага да я търпим (а толкова не я харесваме и ние самите никак не я играем!). А наистина ли никога? Дали не е може би точно сега? 

Трансформиращата сила на положителната преоценка е, че ни “съобщава” неподозирана допълнителна информация за случващото се - с нас самите и с другите в ситуацията, в която се намираме, и от която на драго сърце бихме искали да избягаме. 

Но може би тя е повтаряща се ситуация, в която ни е необходимо да преживеем себе си като нов персонаж - различен от ролята и образа, които привично (и несъзнателно) избираме. Сега можем съзнателно да забележим сходствата и повтаряемостта. 

Успявайки да постъпим по различен начин, ние не само си “научаваме урока”, който са се опитвали да ни предадат поредицата приличащи си сценарии в живота ни, но и отключваме в себе си забравен или неизползван потенциал. 

И по този начин устояваме на това, което преживяваме и ни се случва, като минаваме през него като “различен човек” - по различен начин, който носи не само усещане за изпитание, но и за ценен опит, добит чрез съгласието да участваме в процеса на живота изобретателно и гъвкаво. 

3. Доверие в процеса и живота 

И не на последно място, даже може би заслужено на първо, идва доверието в процеса на живота. Без да отнасяме този израз към сферите, свързани с вярата и философията за смисъла на живота, го споменаваме с една единствена цел. Защото вярата, че случващото се е по някакъв необясним и непроницаем начин необходимо, ни помага да преминем през случващото се с по-малко емоционални трусове. 

Когато се съгласим с хода на живота, можем да започнем да участваме в него с любознателност, която преди е била туширана от желанията и страха ни. Желанията ни тласкат към тревожно очакване на хубавото, а страхът към още по-тревожно предугаждане на лошото - какво и кога ще се случи и как да го обезвредим. 

Съгласието спира и двата процеса (добиване на удоволствие и избягване на болката), и ни предоставя възможността да бъдем пътешественици в това, което се случва тук и сега. 

А това прави самото пътуване не само изпитание, което трябва да се понесе, но и приключение, което следва да се осъществи.