“Рече и отсече” 

Има едни хора, които от първата дума показват ясно (и даже на моменти стряскащо) къде са техните граници. Другите може да ги наричат егоисти, студени, с претенции и така нататък. 

Те рядко са в ролята на нечии благодетели или спасители, алтруизмът не им е интересен, нито присъщ, но за сметка на това рядко се чувстват притиснати до стената от някого или задължени да спазват чужди правила безропотно или в свой ущърб. 

В резултат на тези си леко (или тежко) ригидни граници въпросните хора може да се чувстват самотни, понеже или трябва да стане на тяхното, или ще стане проблем. Те знаят как и обичат да казват “Не”. Изобщо не ги смущава да влизат в пререкания, да си връщат яденето, когато не им хареса или да искат чисти кърпи от рецепция. 

За такива резки хора навярно би било полезно да се опитват (насила, защото няма да им дойде естествено) да се поставят в обувките на другия. Може да е за кратко и наужким, но подобно упражнение по ментализация може да им помогне да бъдат по-малко взискателни и груби с околните.

Без да лицемерничат в името на “добрите обноски”, а по-скоро като намалят изискванията си и усещат кога стават доминантни и контролиращи, тези хора могат да полират една идея своя самозван подход, с който на моменти се гордеят, но и от който понякога тайно страдат. 

Защото въпреки, че им урежда стабилни и ясни граници, той ги лишава от преживяването на отдаденото човешко свързване - като например топлото и открито приятелство, взаимозависимата връзка или грижата за някой, който е в беда или преминава през нелеко изпитание. И има нужда от разбиране, нежност и окриляване, а не от шут или шамар за свестяване.

“Можем, носим” 

Има един друг вид хора, които са диаметрално противоположни по скалата на сговорчивостта. Те са тихи, свити, за нищо не света или с огромно усилие казват какво искат. Понякога дори не са наясно какви са собствените им желания. 

Възпитани или принудени да се научат да отстъпват и да крият недоволството си, тези хора често може да се окажат в служба на някой друг, да изпуснат реда си да кажат или да вземат нещо. Те не настояват да бъдат видени, нито се съревновават с онези, които драпат за прожектора. 

Надеждни, скромни, учтиви и умислени, те могат да се трудят упорито със себеотрицание и склонност да премълчават болежките си. Тяхната сдържаност и нежелание да си навлекат неприятности с околните обаче понякога им създава едно особено главоболие. 

Заради премълчаването на неща, които ги обиждат, угнетяват или ощетяват от страна на околните, тези сдържани хора може да пропуснат плодотворния момент за изясняващ разговор, и в резултат да започнат да изпитват непреодолимо раздразнение и огорчение от своите близки, колеги или познати. 

Като невидима лавина, обречена да набира скорост докато под себе си има наклон, тяхното безгласно негодувание расте и се подува и накрая може да доведе или до някой хроничен симптом (като необясними болки в стомаха или мистериозен ларингит), или пък до това да се отчуждят от онези, с които не могат да говорят, но и не могат да избегнат (например партньора и членове на семейството).

Разбира се, ако желаят да увеличат уважението на другите и да изградят здрави граници, прекалено сдържаните и отстъпчиви хора, може да се наложи да се научат да влизат в конфликт. Колкото и неприятно и отблъскващо да е за тях това, то би им помогнало да се отърват от паразитите в своя живот, както и да се пазят от тях в бъдеще. 

Единственото, което се иска, е да си позволят да кажат какво им пречи. Не е необходимо да бъдат груби, но ако се обясняват прекалено много, рискуват да подскажат на другите, че изпитват неудобство за исканията си, колкото и скромни или логични да са те. 

По този начин, когато не са категорични и ясни за своите изисквания и граници, тези хора лесно се поддават на вината, с която отсрещният човек атакува новопрохождащото им умение да поискат нещо и за себе си или да откажат да служат на чужд интерес. Сетете се за приказката с баницата и кой е виновен, че някой е изял и продължава да яде много от нея. 

“Со кротце, со благо и со малко кютек”

Ще замем фразата на Андрей Ляпчев, за да опишем и третия вид хора с особени граници. Интересно за тях е, че са известни и със своята избухливост, и с това, че търпят с опъната широка усмивка неща, които не е нужно да търпят с такава крайна раболепност. 

При тези хора определено може да се каже, че махалото се отплесва в двата края на толерантността. Те често премълчават несъгласието си в началото - и това е едно много важно условие, което ги отличава от втория тип хора, описан в тази статия, които просто премълчават, и от първия тип, които пък за нищо на света не премълчават.  

Някой би попитал “И какво толкова, всяко премълчаване е вредно ли? И води до изблици на гняв и речи с обвинения, последвани от разкол в отношенията?” Не. Не всяко премълчаване е вредно. Вредна е полярността - преструвката на толерантен и широко скроен човек, замахът на фалшивото приемане и първоначалният ентусиазъм, с който тези хора “канят” околните да ги подценяват и използват, газейки границите им и създавайки им главоболия. 

Тези хора буквално биват заливани от един и същи сценарий с болезнен край - те свалят границите и града, завладяни или от смут, че са нещо по-малко от околните и нямат право да гъкнат, или някакво усещане за превъзходство, което се опитват да скрият със своята услужливост и изривена снизходителност. 

Много често хората не усещат това поведение като снизходителност, а като особен вид срамежливост и раболепие, които ги карат да прекаляват със свръх-толерантния човек. 

Докато не стане мяу. 

Тук идва второ действие от постановката, която може да се казва “От безгласна буква в кибритлия”. Усмихнатият широко “толерантен” човек (който не е изобщо толерантен, по-скоро е ригиден, но не му стиска да го демонстрира от вратата) избухва. 

И то избухва по странен начин - хем има стихиен гняв, който го тласка да прекали с презентацията си на несъгласие, хем бързо след това се усеща виновен, че е предобрил и започва с репаративни усилия. 

Извинява се, връща отново своята неискрена толерантност и търси начини да направи услуги на онези, които е нагрубил, защото не успял да задържи маската си на слуга, на добрата леля, и на безрезервен филантроп достатъчно дълго. Стискал е, стискал е, и накрая… знаем как завършва тази история. 

Какво може да направят хората, които първо демонстрират излишна и крайна радушност, грижовност и отстъпчивост? Може би тяхната задача е най-сложна. Защото от тях не се иска да се учат на топлота, нито да умеят да влизат в конфликт. Те умеят и двете, но сякаш не са осъзнати нито за това кога се случва едното, нито за това, че настъпва другото. 

Като омагьосани те се връщат на квадратче едно в стария сценарий и слагат съгласяващата се усмивка със следващия казус в живота си, а после буйстват в пристъп на несдържана обвинителност, сякаш са алергични към онзи, с когото до вчера са се държали сякаш е нуждаещ се или някакъв вид техен господар. 

Затова именно тези хора могат да се опитат просто да бъдат… умерени. Да се наблюдават за прекомерен ентусиазъм и раболепно поведение, както и за снишаване, сякаш не струват много. Да не се подмазват и да не се преструват - но това не означава да се държат високомерно или грубо. 

Просто могат да опитат да се поколебаят в реакцията си. Да помислят, да се помаят и почудят, да понаблюдават как се развива процесът и отношенията, да имат търпение и да умеят да бъдат пасивни и мистериозни, удържайки на импулса да увеселяват другите, да се грижат за тях, да им изслушват дилемите и клюките, както и да влизат в ролята на техни родители. Или ратаи. 

Може би тогава няма да има нужда да работят върху втората част на постановката, която е свързана с гнева. Защото няма да се е натрупал гняв под маската на безбрежна толерантност, която всъщност изобщо не съществува.