Има ситуации, в които някой наистина ни използва, манипулира или принуждава.
Тогава обикновено виновниците се облагодетелстват на наш гръб - например товарят ни със задачи в работата, ние се справяме добре, но насреща няма реципрочност нито във финансов план, нито по отношение на статуса, уважението или нарастващата автономност.
Може да се каже, че сме “жертва” на корпоративно изстискване.
Понякога може да предоговорим условията така, че това, което получаваме да е съизмеримо с нашия принос. Или може да разделим пътища с работодателя и - с малко късмет и добра дума от приятел - да намерим компания, в която усилията ни да ни носят по-задоволителни ползи.
В някои случаи това не е възможно, защото имаме финансови задължения, които няма как да обезпечим, ако рязко останем без предсказуеми приходи, както би било в случая на разделянето на пътища с изстискващия работодател (при неналичие на следващ клон).
Това е просто един пример за загрявка.
Но въпросът е какво отличава човека, изстискван алчно от стисната корпорация, и хроничната жертва, която редом с други тежки несрети в битието бива изстисквана и в работата?
Нека разгледаме три характеристики на менталността на жертва - без списъкът да претендира за изчерпателност.
“Нека ти разкажа 453 пъти как пак някой там нещо ме използва”
При първия герой (който не се преживява и държи като жертва) отсъства рутинното оплакване на глас пред публика, състояща се от желателно състрадателни и търпеливи люде.
С първото си учтиво заслушване в разказите за служебните неволи на жертвата слушателят получава негласен абонамент за редовни сесии по жалване и вайкане - колко несправедлива е ситуацията и какви допълнителни минуси се появяват всеки час и всеки ден.
Ако познаваме протагониста на несправедливата история от повече време, може би ще си позволим да се сетим, че и преди сме слушали за сюжети, в които той е проявил щедрост или просто е бил адекватен, а насреща си е получил грубиянщина, стиснатост, неблагодарност и двуличие.
В тази именно познатост на историите се корени хроничността на жертвеническата менталност.
Просто този човек сякаш все намира как да участва в дадена ситуация така, че тя или да го нарани и ощети, или да му даде аргумент да се почувства така, както му е най-познато: зле.
И то заради действието или бездействието на друг човек, а не просто поради лош късмет.
“Надежда всяка тук оставете”
Генералните репетиции за пламенни речи и решителни ходове се разгръщат от месеци, а ситуацията остава непроменена.
Предложенията за промяна от околните (на които им е повтръснало да слушат едно и също мрънкане) се оборват от хроничната жертва с магически фрази, затвърждаващи усещането за безпомощност, от типа на “Това няма как да стане”.
Ако предложенията все пак продължат и с това принудят главния герой на несправедливата безизходица да се откаже за малко от престола на Онеправдания, то той може да се разгневи и да обвини слушателите си, че не проявяват разбиране и не схващат сложността на ситуацията.
Като човек, който дърпа чергата към себе си, той държи здраво своята скъпоценност - правото да бъде съжаляван (и може би да получава специални отстъпки в отношенията тук-там), защото се намира в затруднение, за което “няма вина” и от което също така “няма изход”.
“Само ако можех да им покажа колко ги мразя”
Любопитен (и таен) елемент от персонажа на хроничната жертва е агресията, която тя изпитва към онези, които я обричат на безизходицата й. На пръв поглед звучи логично използвачеството да поражда гняв, нали така?
Само че тук има една допълнителна звездичка - жертвата често маскира гнева си с мило отношение в лицето на своите противници, а когато те изчезнат от полезрението й и теренът е чист за вилнеене на думи без реални последствия, тя започва да ги плюе и хули.
Олеква й и заспива, готова за следващия ден, в който поредната нова несправедливост ще й даде основанията да се пеняви и самосъжалява зад спуснати завеси.
Така жертвата хем разтоварва възмущението си пред близки и роднини (запазвайки реномето си на жертва), хем не се принуждава да конфронтира виновниците за своето дередже по никакъв конструктивен или категоричен начин, за да разреши дилемата, която привидно я измъчва.
Отрезвяващата сила на безучастността
Този ход следва да дойде от наблюдателите и слушателите на историите за погром и неправомерно отношение.
Докато получава внимание (дори и изкопчено насила) и състрадателност (дори и фалшива) от сигурни източници, жертвата “няма избор”, освен да продължи със спектакъла на жертва.
Но ако по хитър начин околните се дистанцират от пърформънса, то те могат да предоставят условията жертвата да трябва да излезе от затруднението си - просто защото вече не разполага с облекчаващия ритуал да разтоварва напрежението с генерални репетиции по “борба със злото”, последвани от пасивно кюткане в старата ситуация.
Тази интервенция не означава да бъдем груби или обвинителни с хроничната жертва или безжалостно да я наречем “хронична жертва” право в очите.
Така нищо няма да постигнем - а приемаме, че искаме положителен развой от интервенцията си, защото става въпрос за свиден на сърцето ни човек, който ни се струва, че се самосаботира и си вреди с постоянното си оплакване и озоваване в несправедливи сценарии.
Сякаш плочата не се върти
Да бъдем безучастни означава да участваме в общуването, но да се правим на ударени, когато дойде темата за несправедливата ситуация. Можем да направим това като променяме темата, разсейваме се, отиваме до банята с телефона, задаваме въпрос с различна насоченост - държим се така, все едно плочата, която познаваме до болка, не се върти.
По този начин ние може да извадим себе си от уравнението “оплаквач - слушател” и да помогнем на хроничната жертва да се свърже с ресурсите си за действие и да направи нещо.
Вместо да се жалва и да бездейства, подхранвана от разбирането, което получава насреща и играейки за сетен път роля, която я ощетява, без да осъзнава, че се лута в омагьосан кръг.
С безучастността си в нейната дилема, дори и като слушатели, ние можем да помогнем на хроничната жертва да започне да се освобождава от магическия кръг.