В днешно време е популярно да се дискутира самочувствието, както и любовта към себе си (self love). Често поставяме знак на равенство между шумността, асертивността,  адаптивността и високото самочувствие. Самочувствието обаче навярно не подлежи на степенна градация - него или го има, или го няма. 

Нещо, което обаче подлежи на степенуване, е отношението ни на несъгласие със себе си - а именно така известната “ниска самооценка”. Ето и няколко признака, които бележат отсъствието на съгласие със себе си, макар и да минават за символи на високо самочувствие, на първи прочит. 

Казвам ти кое как е / Недей да спориш с мен 

Неумението да признаем, че може да грешим, не е следствие от това, че неизменно сме се оказвали прави. Обикновено истината е друга - ако не можем да приемем, че нашето мнение, познания и възприятие могат да ни подведат, това не означава, че разчитаме на себе си. Това може да означава, че в нашето детство често се е налагало да се отбраняваме, за да докажем правото си на мнение, което е било оспорвано и предизвиквано по начини, които са ни наранили и настроили отбранително. 

Понеже са били фрустрирани в ранна възраст, вечно правите хора може би са развили защитна реакция към конфронтацията - те не я приемат като любопитно изживяване в изследването на “истината”, а се бранят и воюват в нея. В този маниер няма сила и надмощие, а уплаха и вдетинена едностранчивост. “Ако възрастният ми заповяда, аз ще се бунтувам, защото това е единственият начин да въстана срещу неуважението.” 

Всички ме харесват / С всеки мога да се разбера 

Хората, които не приемат себе си на едно по-дълбоко и често не съвсем съзнавано ниво, имат нужда околните да го направят вместо тях. Те настояват да бъдат приети и колекционират случаите на близост със случайни контакти като трофеи (колеги, познати, приятели на приятели), за да си докажат, че чрез тяхното одобрение всъщност намират основание да не отхвърлят себе си, поне за малко. 

Един човек, който е съгласен със себе си и своите странности, не търси одобрението и съгласието на околните. Да, той не необходимо воюва с тях, нито ги провокира без да е наложително, но мнението им е второстепенно за вътрешния му мир и удовлетворение. Той няма нужда да бъде популярен, безценен, незаменим, най-най-в-нещо-си, нито никое от тези неща, които само другите могат да ни връчат - както се връчва медал или корона. Ако го харесват, харесват. Ако не - не. Но от това не зависи животът му. В пряк и преносен смисъл. За неуверения човек чуждото приемане, очарованост, харесване и признаване са всичко, заради което той е такъв, какъвто е. Това е плодът на услието му да съществува по начина, по който съществува. 

Няма да намерят по-добро / Сега ще видят те 

Човекът, който оценява себе си ниско, най-силно се (само)наранява, ако другите направят същото. Той не заблеязва, че не се грижи за себе си подобаващо и не е “във възторг” от себе си - за себе си той е не само заменим, но и би предпочел да е някой друг, с други черти и качества, може би заимствани от някой негов познат, който иначе не понася. 

Но ако някой друг си позволи да не го оцени високо - било то в работата или в личните взаимоотношения - това натиска най-опасния бутон на този човек. Той се озлобява и често започва да изтъква незаменимостта си, отмъщава, прави сцени за внимание и наум преговаря страданията на своите мъчители, основно колко зле ще се чувстват те в негово отсъствие. Истината е, че той знае, че това няма да е така и просто не може да го приеме, защото то е доказателство за неговата обикновеност. А обикновеността е мразена от хората с ниска самооценка, които дават всичко от себе си, за да бъдат необикновени, незаменими и ненаподобими. 

Темата за самооценката не е повод да сочим с пръст хората, които страдат от нейното отсъствие или дефицит. Повечето хора са преживели достатъчно оскърбителни случки, за да не знаят ценни ли са или не са. И да, в незнанието си, се опитват да бъдат ценени. Но това често ги наранява допълнително, препотвърждавайки първичния сюжет на разочарование, самота, несправедловст, гняв и срам. 

Затова един изгоден и сравнително ефективен начин, е да започнем да градим самовъзприятието си отвътре навън, а не обратното. Това може да се случи, както при самоизследване, така и в терапевтчина среда, където спокойно и смело можем да работим с демоните на самопрезрението - и да ги усмирим, като ги направим наши приятели, вместо да ги отхвърляме. За да не трябва повече да базираме това, което чувстваме към себе си, върху това, което другите изпитват към нас. 

Автор: психолог Александра Петрова