Защитните механизми са често несъзнателни процеси, чрез които ние намаляваме или избягваме осъзнаването или извършването на неприемливи за нас самите (а често и за околните) емоции, мисли, желания и действия. Според Фрой, който пръв въвежда понятието “защитен механизъм”, всеки човек използва различен и привичен за неговата психика репертоар от защитни механизми. В тази статия ние ще разгледаме 6 от тях, някои от които са били обект на разглеждане от самия Фройд, а други от дъщеря му - Анна Фройд.
Изтласкване: “Травма ли? Не я познавам!”
Това е защитният механизъм, който е бил открит най-рано и е обсъждан най-много в психоаналитичната литература. То е изцяло несъзнаван процес, при който човек успява да отстрани от съзнанието си мисли, емоции, образи, спомени, фантазии, страхове - така те изчезват от ума сякаш никога не са съществували. И това, което бива изтласкано, и действието на самото изтласкване, са изцяло несъзнавани. Ние не знаем, че го правим.
Потискане: “Не мисля за него, значи го няма”
За разлика от изтласкването, потискането е волеви, съзнаван процес, при който се прави опит да бъде забравено нещо, като вече не се мисли за него. Потиснатите мисли, желания или опасения се държат далеч от ума с активно, съзнателно усилие на волята. Потискането, за разлика от изтласкването, е избор, направен с “информирано съгласие”.
Формиране на реакция: “Не трябва да те мразя, затова гледай как те обичам.”
Особен психичен механизъм, при който една непосилна или мъчителна емоция, пораждаща упрек към себе си или страх от осъждане от околните, е заместена с добродетел, доведен до крайност.
Пример: една жена не може да понася съпруга си, но за да не си позволи да изпита емоцията в цялата й пълнота и да се окаже в безизходицата на едно обречено отношение, тя демонстрира - и пред съпруга си, и пред себе си! - точно обратното. Обсипва го с грижа, която изглежда прекомерна, държи се насилено приласкаващо и е особено разбрана и сервилна с него.
При формиране на реакция едното от двойка амбивалентни чувства, например омразата, става постоянно несъзнавано, докато противоположното, в случая любовта, се засилва в съзнанието. Така на пръв поглед изглежда, че омразата се заменя от любов, жестокостта от нежност, неподчинението от послушание, немарливостта от спретнатост и тн. В действителност обаче, изчезналото чувство продължава да съществува в несъзнаваното, търсейки израз навън.
Отменяне: “Сгреших, но веднага го поправих!”
Отменянето е свързано с натрапливите състояния, при който човек се стреми да се държи така сякаш негови дадени мисли, думи или действия не са се случили. За тази цел той прибягва до определена мисъл или поведение, които имат точно противоположното съдържание и смисъл. На психично ниво отменянето е магическо действие, което цели да превърне недопустими за човека мисли, емоции и действия в “неслучили се”.
Така например малкото дете, което изпитва страх от собствените си враждебните си чувства към своето по-малко братче или родителите си, може да изрази забранената емоция като първо удри “лошия”, когото се възпира да мрази открито - а след това го целуне. Второто действие цели да отмени първото.
Насочване срещу собствената личност: “Ако не на теб, ще го направя на себе си.”
Любопитен защитен механизъм, при който първичният ни импулс е да направим нещо на някого, но тъй като не можем да си го позволим, го извършваме върху себе си. Макар да се наблюдава се най-вече в детското поведение, този защитен механизъм е възможен “изход” от невъзможна емоция или импулс и при възрастните хора.
Например ние сме ядосани на близък, но не смеем (поняклога поради причини, много различни от страха или сдържаността) да изразим този гняв и агресия. Не минава много време и “по случайност” си чупим ръката, подхлъзвайки се на мокрия под в банята. Агресията намира своя излаз. Само сменя обекта.
Проекция: “Не аз, а ти си такъв!”
При проекцията ние “изхвърляме навън” неприемливи и презрени свои собствени черти, качества и характеристики, като ги пришиваме за някой друг - виждаме го такъв, какъвто отказваме да видим себе си. Но не е само това, ние не искаме проекцията ни да е напразна, затова оказваме натиск (често индиректен) проекцията да пасне, другият да я поеме и изиграе.
При проекция на нарцисисти често това, което е изхвърлено навън и забелязано у другите с възмущение и погнуса, е презреният Аз, ниското самочувствие, вътрешната празнота, озлоблението към собствената недостойност.
Така нарцисистът е умел в това да надушва болезнените места на другите - от какво се срамуват, за какво милеят, но им липсва, и да ги изкарва на бял свят - с майтапи и забележки, които уцелват твърде близо до истината, уж без да иска и с най-добри намерения. Това го обекчава, защото като “изхвърля” навън болезнения вътрешен материал, той намира временна разтуха от напрежението да потиска знанието си за това, че въпреки своето арогантно поведение, статус, красота и постижения, нарцисистът се мрази и се е празен отвътре.
За тези от нас, които имат желание и любопитство да изследват собствените си защитни механизми и така да подобрят самопознанието си, както и своята автентичност и качество на свързване с другите, добра алтернатива е работата със сертифициран психолог, с когото заедно да изследват и опознаят част от загадката, която представляваме ние самите - дори за себе си.
