Дефлексията представлява стил на контакт, използван в гещалттерапията, за да обозначи как се свързваме с другите - така че да избегнем рискове като това да бъдем отхвърлени, осмени или наранени по някакъв начин.

Този стил на общуване може да бъде оприличен на огледало, наложено върху човека и отразяващо светлината в друга посока. Самият той стои зад огледалото, без нещо да придобива, без да получава, без да задържа или отдава.

Когато е твърде или винаги забавно, може би не е автентично.

Царският път към дефлексията е хуморът. Когато направим шега с въпрос, който ни е зададен сериозно, ние не само имаме шанса да разсмеем своя слушател и себе си. Така се отърсваме от отговорността и от поканата за искреност, която въпросът или забележката съдържа в себе си. Ние всъщност обезвреждаме казаното или направеното от отсрещния - хем отговаряме по някакъв начин, хем не се нагърбваме да откликнем спонтанно и искрено.

Друга форма на дефлексия е омаловажаването - да оголим всяко нещо от неговата тежест като го принизим и направим смешно. Понякога хората, които изглеждат “душата на компанията”, са всъщност най-изкусните майстори на дефлексията. Криейки истинските си емоции зад фасадата на шумен и привидно открит хуморист-екстроверт, те се спасяват от мъчителното упражнение по истина, което би ги сварило напълно неподготвени и дори ужасени без спасителния им, увеселителен арсенал от смешки и истории. Те са скрити на завет зад своята весела енергичност, зад раздумката, зад смелата си бъбривост, която отбива като умел тенисист всички топки, на които би могло да се отговори с автентична самоескпересия, разкриване, споделяне.

“Познавам те, но не успявам да те опозная.”

Зад досетливостта и приятните маниери на тези “души на компанията” често се крие нещо по-дълбоко и по-голямо от естествена обаятелност и остър ум. Ако се опрете на собственото си чувство в общуването с тях и позволите на задоволството да отстъпи място на друго усещане, възможно е да откриете в себе си една примиреност с невъзможността да опознаете тези хора. Защото не можете. Те са непроницаеми. Точно като огледало. Може да видите себе си отразени в тяхното присъствие, но не може да видите тях.

Дефлексията означава да не умееш да приемеш “нещо” от друг. Основно емоционално. Ето защо дефлектиращите хора реагират необичайно в обикновени разговори, в които се изисква например да изслушат градивна критика или да се извинят, да разкрият чувствата си и да чуят тези на отсрещния. Те се изплъзват ловко и реагират остро на контакт, който е стигнал до момента, в който от тях се изисква откритост, поемане на отговорност, смъкване на защитите и примиряване със собствената уязвимост. По този начин те не успяват да пораснат така, че да позволят на честния разговор да се случи и да разголят себе си, без да са очарователни, провокативни, забавни или язвителни, за да скрият какво чувстват, мислят и искат наистина.

Обезвреждане на комплиментите.

Неумението да приемат комплименти, без да ги обезвреждат със авто сарказъм, е друга характеристика на хората, използващи дефлексия в общуването. Ако получат искрена похвала, те ще я посрещнат с прекомерна и изкуствена скромност или ще се пошегуват, за да обезценят предложения комплимент. По този начин е лесно да сбъркаме дефлексията за скромност, докато всъщност тя е начин да се анулира възможността за свързване и да не се “храносмели” нищо дадено отвън, дори то да е подхранващо за личността. 

Клюкаренето, генерализациите и разговорите за времето са форма на дефлексия.

Това, което се крие зад нуждата да използваме дефлексия, е страх от болката и срама, който ще изпитаме, ако другите някак открият кои сме наистина вътре в себе си. Ако те съумеят да отмахнат предпазливо сложената дантела около идентичността и това, което съзрат ги разочарова или дори отврати. Непринуденото свързване и саморазкриването крие риска от болка, от неодобрение, присмех и срам. Повърхностното общуване е по-сигурно и безопасно. Поради тази причина дефлексията представлява един стремеж към повърхностност. Не защото практикуващият я човек е по същество повърхностен, а защото повърхностността е сигурна територия.

Трансформация и удовлетворение.

Разбира се, ако желаем да работим на вътрешните ограничения, които ни спират да се чувстваме свободни и сигурни в свързването си с другите, би било полезно да започнем работа с терапевт. Целенасочената терапия, в която постепенно се развива умението за доверие и уязвимост, би могла да ни помогне да осъзнаем блокиращите автентичността ни вътрешни механизми, както и да ни съдейства да изградим нови, по-възнаграждаващи за нас самите модели на самоизразяване, общуване и свързване с хората около нас.