Думата „зависимост“ предизвиква негативни чувства и по-често я свързваме със злоупотребата с вещества, отколкото с поведения.
Лошата новина е, че можем да станем зависими почти към всичко, а добрата е, че можем да се измъкнем от желязната хватка на зависимостта чрез осъзнаване на причините, които са я породили. Това може да са травматични събития, незадоволени нужди, желание за приемане в дадена социална група, вътрешни конфликти, неприемане на себе си в една или друга степен, стресиращи фактори от средата.
Как ни помага зависимостта?
Въпросът не е нелогичен, нито погрешно зададен. Защото всичко в човешкото поведение е насочено към избягване на тревожността, страха от неизвестното, болката и усещането за незащитеност.
Психологическият смисъл и формирането на устойчиво зависимо поведение има защитна функция.
Тази защита - зависимото поведение - отначало възниква като опит да се трансформира пасивното емоционално преживяване на някаква травмираща ситуации (асоциативно напомняща на детския травматичен опит) в активно действие, което да ни „спаси“ от преживяването на безпомощност, гняв, отчаяние. Само че с времето организмът се научава, че неприятното преживяване може да се избегне с помощта на достатъчно прости и ясни действия. И започваме да търсим този бърз ефект на облекчаване при всяка трудна ситуация– отново и отново, докато в един момент развием зависимост. Вместо да се изправим пред страха си и да решим проблема по друг начин, поемайки отговорност за изборите и действията си. Освен това стремежът към икономия на психическа и физическа енергия ни е заложен генетично. Намаляването на напрежението или болката чрез хапче, течност или дим е по-лесно, има по-бърз, макар и краткотраен, ефект.
Зависимо поведение
По-често говорим за зависимост към субстанции (никотин, алкохол, опиати) и някак ни убягват от погледа поведенията на зависимост. Зад тях също се крият стари травми – страх от отхвърляне, ниско самочувствие, патологичен стремеж към одобрение, страх от провал.
Нека разгледаме няколко примера:
1. Защо работохоликът работи по 18 часа в денонощието и едва му остава малко време да хапне и да поспи? – Ако го попитате, вероятно ще ви каже, че има много работа и че няма кой да я свърши освен него. Неговата заетост обаче му дава основателна причина да не общува много с другите, защото може би се бои от неприемане. Или продължава да се доказва пред някогашните значими възрастни, които са се съмнявали в способностите му. Може би смята, че само по този начин, работейки от тъмно до тъмно, има стойност като човек (и за себе си, и за другите). За разрешаване на вътрешни конфликти или междуличностни проблеми на работохоликът просто не му остава време… от работа.
2. Синдромът „Самарянинът“ или „Доброто момиче“. Вероятно в обкръжението на всеки от нас има поне един човек, към когото можеш винаги да се обърнеш за помощ (и да я получиш), можеш да го събудиш посред нощ, защото просто ти е скучно и искаш с някого да си говориш, или пък да му прехвърлиш неприятната служебна задача, а той ще я приеме (и ще я изпълни) без да протестира. Тези хора често са нещастни, защото възползвалите се от тях рядко им благодарят, но те отново и отново се стремят към одобрението на другите, поставяйки се в тяхна услуга. Защо не отказват, дори когато поисканото от другите надхвърля възможностите им? Може би се боят от отхвърляне, изоставяне, самота? Може би още в детството си са се научили по този начин да избягват гнева на родителите си и наказанията? Може би така се опитват да заслужат приемане от страна на другите, защото панически се страхуват от отхвърлянето.
3. Защо съпругата на насилника остава години наред с него, а понякога губи и живота си преди да успее да го напусне? – Защото се чувства зависима от него и в случая на става дума само за финансова зависимост. По-често играе роля страхът от неизвестното след раздялата, нежеланието да се поеме отговорност за изборите и действията. Понякога може да смята, че няма да намери друг, с когото нещата да са по-различни (внушено й от него или поради ниското й самочувствие, изградено още в детството й). Поради срама „Какво ще кажат другите?“ – догма, в която ни възпитават още в детството. Поради усещането за провал на брака й, който не иска да преживее. Все страхове от миналото, срещу които на зависимия му е трудно да се изправи лице в лице.
Всички зависимости – и към субстанции, и към зависими поведения са бягство. Зависимостта е симптом на непреживяна травма, на неразрешени вътрешни конфликти, на страхове, които парализират волята ни за справяне с трудностите. Има дори теория, че зависимостите са завоалиран опит за самоубийство. Но според повечето психолози, пристрастяването към субстанция или поведение е защитен механизъм, който ни спасява от травматичното преживяване, от безпомощността, гнева, отчаянието и ни връща чувството за контрол над себе си и над света. Това е заучено поведение, което трудно (почти невъзможно) се преодолява без осъзнаване и работа върху причините, които са го породили. Понякога зависимият може и сам да се справи, особено ако в него се събуди приспаният от зависимостта инстинкт за самосъхранение, но без откриване, осъзнаване и премахване на причините, симптомът /зависимото поведение/ лесно може да се върне отново. Работата с терапевт може много да помогне, особено в случаите, когато зависимостта е завзела пълния контрол над личността.
