Кога е точният момент да се отделим от родителите си и да заживеем самостоятелно? Ние ли не можем без тях или те не могат без нас? Предаваме ли ги, започвайки самостоятелен живот? Гонят ли ни, намеквайки ни, че е време да се отделим? Защо е толкова трудна раздялата – и за тях, и за нас?

Напоследък чувам твърде често тези въпроси от хора в края на 30-те и началото на 40-те си години. Немалко колеги споделят същото. Това тенденция ли е в съвременното българско семейство, или просто такива хора попадат по-често в кабинетите на психотерапевтите?…

Няма точен момент, в който да заживеем самостоятелно, при всеки човек този момент идва на различна възраст. Няма проблем да се отделиш и на 20, и на 30. Проблем е, когато започнеш да усещаш, че не можеш да си тръгнеш от семейното гнездо. Причините може да са в теб, може да са в родителите ти, но най-често и двете страни не са готови за раздялата.

Най-честите причини, които спират младите:

• Боим се дали ще се справим финансово – наем, ток, вода, интернет – дори и да работим, до този момент не сме се грижили за сметките.
• Боим се как ще се справяме с домакинството – готвене, чистене, подреждане – и това ще трябва да правим сами, а обикновено още не сме се научили как се прави.
• Ще бъдем самотни – но не както когато сме си били по цяла вечер в стаята, а после някой ни е викнал на вечеря.
• Ще се чувстваме предатели спрямо собствените си родители – и това се случва, особено когато родителите не се разбират или някой от тях драматизира съпътстващите възрастта болежки.
• Няма да чувстваме безусловната любов и приемане – дори и вече да имаме партньор, той никога няма да ни обича като мама.
• Неизвестността ни плаши…

Най-честите причини при възрастните:

• За тях винаги ще си останем деца, за които с удоволствие да се грижат и да напътстват – ако може цял живот.
• Страх от самотата и… сякаш животът е свършил, щом си тръгнат децата.
• Страх от загуба на контрол – никога не си го признават, но това е доста съществена причина. Ще станат тревожни, ако не знаят какво се случва с детето им във всеки един момент.
• Ще се почувстват отхвърлени – поне някои от тях, обикновено тези, които са живели чрез децата си и са загърбили собствения си живот.
• Ще се почувстват ненужни, ако няма за кого да се грижат ежедневно и ежечасно.
• Неизвестността ги плаши…

А годините минават и става все по-трудно на младите да си тръгнат и на старите – да ги пуснат. Защо се случва така? Колкото семейства, толкова различни ситуации и модели на свързване. А самостоятелността се изгражда постепенно – от първата самостоятелна стъпка на детето до истински самостоятелния му живот.

Неизвестността ни плаши… неизвестността, в която започва нов етап от живота – и за двете страни. А моментът никога не е подходящ за първата крачка. Но все някога тази крачка трябва да бъде направена, някой трябва да я направи, а другият да я приеме без драми. Защото това е естествен етап от живота и не е здравословно да го отлагаме до безкрайност.