Гещалттерапията предлага полезен и незаклеймяващ поглед към различните начини, по които ние хората се свързваме и общуваме с другите - или не успяваме да го сторим. Тези “начини” се наричат стилове на контакт.
Някои от нас могат без затруднение изразяват мислите и чувствата си, дори случайните хрумки - без да очакват присмех или санкции, без да се съобразяват обезпокоително ли е поведението им за наблюдателя. Други са израснали в среда, която е насърчавала самоутешаването и безмълвието, създавайки хора, които не говорят за нуждите си и разчитат единствено на себе си, приемайки свързването, търсенето на помощ и саморазкриването за опасна проява на слабост.
В голяма степен ние дължим стила си контакт на детската си история и израстването в определени условия. И ако нашият стил на контакт е ретрофлективен, ето какви затруднения бихме могли да срещаме в свързването с другите, поставянето на граници и изразяването на собствените ни мисли, емоции и потребности.
Сдържане на спонтанния импулс
При ретрофлексията ние изпитваме импулс да направим или кажем нещо, но нещо в заобикалящата среда ни спира. Затова ние задържаме порива си или го превръщаме в нещо друго.
Едно от обясненията за ретрофлексията е навика за неспирно самонаблюдение и самоконтрол, който предотвратява осъществяването на това, което може да доведе до срам, отхвърляне, присмех или “провал”. Процесът на ретрофлексия често може да създаде поведение, което прилича на сервилност, прекомерна склонност за съгласяване и угаждане на другите.
Какво Трябва и какво Не трябва
Последиците от ретрофлексията са парализа на непринудеността и следване на предписанието “какво е най-правилно/ печелившо/ безопасно да кажа или направя в този момент?”. При хората, които използват този стил на контакт по-често от останалите, съществува една скрита или явна система от забрани и позволения, която борави с императивите на Трябва и Не Трябва, към които човек интуитивно се придържа за сметка на автентичността си. Целта на подобни забрани е да държи импулсите под контрол като внимателно и прецизно избира отговори, които не водят до неприятни или дори непоносими за човека последици. Като понасяне на подигравка, фрустрация и неодобрение.
Страх от собствената агресия
В моя личен опит с ретрофлексията, аз съм забелязала, че ретрофлектиращите хора изпитват неудобство от агресивните си импулси. По този начин те настойчиво ги отричат и осъждат за неправилни, насилвайки се да забравят факта, че в действителност изпитват гняв, отмъстителност, озлобление.
Това е една от причините те да изглеждат някак винаги срамежливи, преко сили внимателни и грижовни към останалите. Те рядко се отърсват от своята приветлива и търпелива съобразителност, дори когато останалите предизвикват у тях раздразнение и гняв. По този начин огромно количество психична енергия се изразходва за обезвреждане на яростта, която на всяка цена не трябва да бъде нито показвана, нито изпитвана.
Цената на сдържането
Проблемът с потискането на раздразнението и гнева е, че в даден момент тези неизразходвани, компресирани отвъд вниманието чувства или ще намерят излаз навън под формата на неочакван гневен изблик, или ще започнат да гният, предизвиквайки депресия, отпадналост и всеобемаща тъга.
Вероятно е събитието, което отприщва кондензирания гняв, да не съответства по сила на изразената ярост. Често, за да се изрази (ако въобще се изрази) отреченият и непочувстван гняв, той трябва да избликне навън с опустошителна сила, която не успява да съобщи къде са корените му, но носи странно облекчение на своя автор.
Път към промяната
За онези от нас, които използват ретрофлексията като стил на контакт, често неизразеното недоволство в общуването води до нарушаване на границите и създава вътрешно несъгласие с унизителната, не-асертивна позиция на човек, който крие и отрича своето раздразнение и агресия. За да поемем в посока, която ще ни помогне да се научим да изразяваме свободно импулсите, мислите и емоциите си, без да филтрираме ди неузнаваемост всеки свой спонтанен порив, би било полезно да започнем работа с терапевт - който ще ни помогне да осъзнаем блокиращите автентичността ни вътрешни механизми и ще ни съдейства да изградим нови, по-възнаграждаващи за нас самите модели на самоизразяване, общуване и свързване с другите.
