Сигурно има и от двете. Всъщност дълбоко под тези твърдения стои нещо, кристално ясно казано от Алберт Айнщайн – „Най печалното на младото поколение е, че вече не съм част от него“. В нашия свят времето тече в една посока. Нещата и преживяванията, които оставяме зад себе си стават уникални и ценни, защото не можем да ги повторим. Правим снимки и клипове, за да ги преживеем отново. Не се получава.

Спомените не ни връщат в миналото. С тях създаваме преработени. нови светове, в които виждаме и преживяваме това, което желаем или това, от което се страхуваме. Когато си спомняме, вече не сме същите, имаме нов опит и нови емоции.

На младостта и на миналото често гледаме като съдници, които са пропуснали нещо – емоции, хора, възможности. Ревниви сме към това, което младите могат да направят и преживеят. Казваме от позицията на годините си: „Не виждаш ли, че…? Не разбираш ли, че …? Не мислиш ли, че …?“. Разбира се, че НЕ. Те имат бъдеще пред  себе си и очакват своето време,  каквото и да е то.

Весела Огнянова