Детето се ражда два пъти...
Един път то се ражда на въображаемо равнище – в представите на своите родители и близки /ще има руса коса като ..., сини очи като..., ще бъде умно като.../.
Втори път детето се ражда реално. Тогава се случва да настъпи сблъсък между въображаемо и реално. Детето не винаги е това, което очакват родителите. Още по-сложно става, ако детето е със специфични особености и потребности и е трудно да бъде прието с тези различия.
Публикация в сборника с материали „Хуманност, хуманизъм, хуманитаристика – ключови акценти в новата парадигма на училищното образование“ от Националния педагогически форум, организиран от Кирило-Методиевския научен център при БАН в партньорство с фондация „Четири лапи и Фондация „Палеобулгарика“,
17-18 юни 2017г.,София
Детето вижда Другия, когато бива видяно от Друг или
Да гледаш ОТВЪД симптома и ОТВЪД детето като симптом
Аделина Иванова – психолог
С благодарност към Весела Банова за нейната покана да бъда част от френско-българския проект „Да растеш без родители“ и клиничната френско-българска програма „Детето и неговите симптоми“, осъществена чрез „Лекари на света“ и Интердисциплинарния Център за Детето /CIEN/ от Бордо, Франция.С безкрайна признателност и към френските психолози и психоаналитици, които чрез учението на Жак Лакан ми отвориха сетивата за посрещане и придружаване на различието.
Светът, в който са потопени съвременните деца е безкрайно динамичен. Родителите се чувстват безмилостно вплетени в изпълнение на житейските изисквания за оцеляване и развитие. Изнервени, безпомощни и изпълнени със завишени очаквания за бързи промени те се лутат между чувствата си на провал и на обвинение - било към детето си, било към училището като цяло. Учителите опитват да насмогнат в изпълнението на училищните програми и извънкласни активности, задачи и срокове. „Различните“ деца понякога пречат и не пасват на общоприетата схема за „добро и послушно дете”. Къде се пресичат желанията за съпътстване на децата?
Училището – гостоприемно място за срещи....
Училището е място, където се пресичат пространства, в които се разполагат очаквания и свръхочаквания, страдания и надежди, съпротиви срещу промяна и желание за промяна, изтъкани в хода на личната история на участниците в неговия живот. Училището е и място, където се посрещат последствията от липсата на въведени граници. Чрез статута си на институция то предлага възможността за тяхното изграждане. Понякога училището се превръща и в арена на противопоставяне и обвинения, а понякога е място за развиване на невероятни партньорства.
Все повече образователния контекст не може да съществува самостоятелно и се въвежда необходимостта от изграждане на социални умения във всяко дете. Често учениците са връхлетяни от педагогически свръхизисквания и очаквания. Чувството им за собствена значимост, че представляват ценност сами по себе си, както е в семейството им започва да се пропуква, ако изобщо е изградено.
Срещата на училището с детето...
Детето се ражда два пъти...
Един път то се ражда на въображаемо равнище – в представите на своите родители и близки /ще има руса коса като ..., сини очи като..., ще бъде умно като.../.
Втори път детето се ражда реално. Тогава се случва да настъпи сблъсък между въображаемо и реално. Детето не винаги е това, което очакват родителите. Още по-сложно става, ако детето е със специфични особености и потребности и е трудно да бъде прието с тези различия.
Подобно на посрещаето на детето в семейството при постъпването му в училищната среда към него се отправят /съзнателно или не/ различни очаквания.Обикновено това са очакванията за нормалност и успешност през призмата на предварително изградено от възрастните знание. Когато те се разминат с реалността у възрастните се появява нещо в повече за понасяне и те включват защити, изявени понякога чрез отхвърляне на различието. Тогава някои деца изобретяват свои неповторими симптоми, с които всячески се опитват да направят заявка за себе си през собствената си уникалност.Така те ни предлагат да започнем едно пътешествие към нея ако разбира се държим отворени сетивата си затова.
Срещата на училището с родителския ресурс....
Няколко човека под един покрив не правят семейство. За да се случи това е необходимо и двамата родители да изпълняват функциите си на майка и баща. Когато по редица причини някой от семейната двойка не е готов да поеме тази роля със сигурност ще бъде налице макар и несъзнателен опит да прехвърля отговорността извън себе си – било на другия партньор, на член от разширеното семейство или на училището.
Твърде често се срещаме и с родители, които от една страна имат желание да научат детето си да не прекрачва граници, а от друга страна се чувстват виновни, когато отказват изпълнение на неговите искания. Не рядко има случаи при които веригата на материалните желания на детето и тяхното удволетворяване постепенно обгръща него и възрастните в едно непрестанно свръхматериално общуване, имитиращо привързаност и уважение. Това създава в родителите чувство на безпомощност. Непрекъснатото люлеене на това махало на преживяванията им създава чувство на обърканост. Често те адресират към нас и своите въпроси :”Постъпвам ли правилно?”, „Добър родител ли съм?”, „Аз съм си виновен, че съм изпълнявал всички капризи”, „ Как и кога детето се съгласява да се социализира?“. В съвместната ни работа с тях постепенно става ясно, че детето се съгласява да влезе в света на възрастните само когато пожелае да размени „искам - не искам” за „трябва - не трябва”. Всяко нещо, което му прилича макар и малко на опит за натрапване и вменяване на задължения се посреща с протест. Има опасност училищната среда да бъде разпозната като враждебна. Детето протестира през тялото, през думите, през постъпките или през отказа да спазва правила.Това са симптомите, които ужасяват родителите или учителите, защото ежедневно се налага да ги понасят и да се справят с трудни ситуации, да минават през чувството за личен провал.Тогава детето се води на психолог, като дете което „има проблем”. Децата са изключително изобретателни, когато трябва да представят симптоми, с които си служат, за да покажат, че нещо не върви.Такива деца минават за невъзпитани, агресивни, често за хиперактивни и са облепени с какви ли не етикети, улесняващи възрастните в „разбирането” им на проблема. Когато пък се и сложи диагноза, то се знаят и лекарствата, пък и проблема е „по-ясен” и така се стига до неговото „решаване”. Следват изненади, че след това един симптом се заменя с друг. Причината е, че ако се правят опити да потиснем конкретна „лоша” проява на детето вместо да го придружим то проблема, който в основата си е неразрешен се появява в „нови дрехи” и възрастните отново са изненадани и още по-безпомощни...
Всяко семейство е с различна реалност. Ние нито обвиняваме, нито оневиняваме. По-скоро придружаваме родителите – така те сами изработват решение.
Как училището партнира на децата...
Една от задачите на училището е да предостави на децата достъп до смисъла на закона, който е свързан с това, че той предпазва хората от капризите на другия, създава чувство на безопасност и относителна предвидимост и така да въведе желанието в децата да спазват правилата.
Често посрещаме деца, при които придружаващите ги възрастни са „знаели“ вместо тях. В процеса на развитието си те са се сблъсквали с нечия потребност да бъдат напъхани в предварителни очаквания за това какво трябва да представляват. Отговорните за децата възрастни понякога не са си задавали въпроси ЗА детето или НА детето. Така то не е имало шанса да бъде въведено в света като субект и се чувства като подвластно на каприза на един всемогъщ Друг, който манипулира с него.Този риск съществува и в училище и е важно много ясно да си даваме сметка за него.Това въвежда необходимостта да предоставим такова пространство на детето, в което то да разположи своите въпроси и да изобретява своите отговори или едно пространство за словото „гратис“.
Кабинетът на психолога – едно прекъсване...
На фона на неумолимата динамика в училищния свят, моментите на работа с детето в кабинета на психолога са едно своеобразно прекъсване на този поток от свръхизисквания и свръхочаквания, който го позиционира в марионетен режим.Тук, в това място се разполага креативността, тук детето изобретява свое знание...
Това е мястото, гостоприемно за симптомите и уникалността на детето, които биват уважени, защото чрез тях то се опитва да ни каже нещо. Тези симптоми всъщност са заявка за разбиране, за приемане, за обич и подкрепа.
Ако ние следваме детето, ако се опитваме НЕ „да се справим с него”, а ДА го опознаем, то със сигурност ще ни заведе до себе си.
