Един от най-често срещаните и драматични примери за нарушаване на закона за принадлежността, се случва при развод между майката и бащата в семейството. Ако двамата партньори се разделят с взаимно уважение и признавайки факта, че те са създали заедно деца, към които двамата ще имат ангажименти, то разводът може да се преодолее сравнително без последици.

Ала в реалността се случва и обратното: един от двамата партньори, разочарован от бившия си съпруг или съпруга, да реши да го изключи от живота на децата, като по този начин му откаже правото да принадлежи и отнеме полагащото му се място. И така, вместо да прекъсне лошите отношения, какъвто е смисъла на развода, тези отношения намират след него своето истинско осъществяване и се разгарят с нова сила.

Последиците от враждата

В живота често такова взаимодействие между бивши партньори продължава чак до смъртта на единия от двамата. Защото гневът и омразата понякога свързват хората много по-силно от любовта. От подобна разрушителна свързаност чрез гнева хората не могат да излязат понякога поколения наред (както Шекспировите Монтеки и Капулети).

Естествено, че враждата между родителите е вредна и опасна за детето. Нека да видим как Хелингер обяснява механизма, по който то реагира и участва в този разрушителен процес.

В описания по-горе случай личната съвест на по-омразно настроения родител е чиста. Той или тя смята, че щом бившият партньор не се е поправил, “причинявал е страдание”, не е изпълнявал семейните си задължения, то той не заслужава достойнството да бъде равноправен родител. Затова гненият бивш партньор с “чиста съвест” търси всякакви възможности да го елиминира, да го злепостави пред децата, да го лиши от правото да се вижда с тях.

С “чиста” съвест

Тук можем да отбележим факта, че винаги, когато някой произнася израза: „Ще направя това с чиста съвест!”, този човек се готви да извърши някаква злина или да онеправдае някого. Нека си дадем сметка, че с чиста съвест действат терористите, религиозните фанатици или тези, които воюват срещу тях. Водени от тази своя чиста съвест, двете страни причиняват страдания на невинни хора. Когато казваме, че предприемаме действия с чиста съвест срещу някого, това означава, че ние вътрешно сме дехуманизирали този човек. Поставили сме се над него, приписвайки му характеристики, които го правят по-недостоен от нас.

Ала освен тази лична съвест на гневния родител, която оправдава поведението, съществува и една по-висша, колективна съвест. Това е фамилната съвест или съвестта на фамилната душа. Тази по-висша съвест не се интересува от това, кой на кого и какво е причинил. Тя не се води от такива понятия като добро и зло, вина и грях. Не отчита субективните преживявания на хората, техните взаимни обвинения и претенции.

Според тази съвест всеки, който е член на семейната система, има неотменимо право да принадлежи към нея. Така че подобно посегателство върху правото на принадлежност на който и да е от родителите не може да се допусне. Той остава включен е в семейната система завинаги.

Терапия за възстановяване на изключените

Няма по-добра терапия от истината. Както и няма нищо по-унищожително за човешките отношение от самозаблудата и лъжата. Затова първата стъпка за помагане на детето от нашия пример, което засвидетелства ненавист към единия родител, а вътрешно го следва, водено от сляпа и отричана любов, е да бъде призната реалността.

Семейните констелации и работата със сертифициран терапевт, чиято експертиза на действие са именно семейните отношения, могат значително да улеснят и мощно да навигират работата по изцелението на обидата и възстановяването на позициите в семейната система, по един естествен и искрено преосмислен начин.