Как да се справим с трудностите в комуникацията с детето ни?

Как да се справим с трудностите в комуникацията с детето ни?

В настоящата статия ще обсъдим най-често срещаните причини за трудностите в комуникацията между родител и дете. Ще разгледаме илюстративни примери, за да можем да достигнем заедно до извода защо изпитваме напрежение по време на “трудните” и “тежките” разговори с децата си. 

 

Изслушваме ли се?

Най-важно е да осъзнаем, че не водим монолог, а разговор. Нашето дете, въпреки своите малко наброй години, е наш събеседник. Ние трябва да се научим да го изслушваме и разбираме. Все пак и ние някога сме били деца и юноши. Били сме млади, гледали сме на нещата от живота под различен ъгъл.

Децата имат способността да виждат нещата по много по-разчупен начин. Те често виждат светлината, там където, ние - не. Техният “малък опит” им позволява много по-лесно да виждат простите и ефективни решения на проблемите, когато, ние, възрастните, се лутаме, заради своята “обремененост” от опита. Затова не бива да подценяваме тяхната гледна точка!

 

Не ми отговаряй!

Ние, възрастните, често си позволяваме да използваме фразата “Не ми отговаряй!”. Но децата често не разбират защо. Спомняте ли си пътите, в които Вие самите сте чували това от своите родители? Навярно са много. Истината е, че това е белег на неефективна комуникация между родител и дете. Какво всъщност означава “отговарянето”? Нали все пак водим разговор с децата си? Не е ли редно след като те ни изслушат, Ние също да се вслушаме в техните думи? Това да останеш неизслушан и неразбран боли.

Едно дете на девет години не разбира защо не желаем да го изслушаме. То не го обвързва с това, че сме изморени или изнервени от работата си, то не мисли, че нашата реакция идва от външни фактори като липса на пари, здравословни проблеми или други препятствия в ежедневието и домакинството. То интернализира. То автоматично си казва: “Аз съм виновен. Това се случва, заради мен”. Това създава у детето грешната представа, че то е причината за лошото, за негативното, което се случва. То започва да си мисли, че Вие не го уважавате достатъчно, че не го зачитате за личност, а това боли. Така се създава една опасност за крайни когнитивни убеждения, че неговата гледна точка няма значение, че то винаги е виновно за всичко и че не е достойно дори да бъде изслушано от Вас. 

 

Разбирам как се чустваш.

Важно е да се научим да се поставяме в обувките на детето си, въпреки годините разлика във възрастта. Ако едно дете на десет години, изпитва видим дискомфорт, когато разговаряте на важна тема, това най-вероятно се дължи на факта, че то се чувства неразбрано. То чува забрани, но не вниква в тях. Точно както, Ние възрастните чуваме “мрънкане” и “възражения”, вместо да разберем реално как се чувства нашето дете. Ние сме наясно с това защо не искаме то да прави дадено нещо - защото виждаме възможни неприятности, застрашаващи неговата сигурност. Но защо то решава и иска да продължи да прави тези неща? Какво го кара и как се чувства, когато чуе думата “Не!”.

Девалидизирането на детските чувства отново е белег на неефективна комуникация, която може да застраши развитието на нашето дете. То трябва да израсне като здрава личност, която да проявава емпатия и разбиране към другите. Но за да се случи това, то първо трябва да получи разбиране и любов от нас.

 

Реагиране навреме.

Изключително важно е да не закъсняваме със своите реакции. Колкото и забързано да бъде нашето ежедневие, винаги трябва да намираме време за децата си. Грешно е да отлагаме за после. Неправилно е да виждаме детето си разстроено, но да “изчакваме правилният момент” да го питаме какво го мъчи. Ние сме неговите родители и то трябва да знае, че винаги ще бъдем насреща - винаги ще бъдем до него. То не трябва да се чувства само. Трябва да знае, че трудностите, които то среща в ежедневието си, са и наши.

Един тийнейджър не знае защо ни отнема толкова време да го попитаме защо се усамотява в стаята си. Той не си мисли, че сме заети, а отново интернализира. Мисли си, че не се интересуваме от него, не го забелязваме и не го обичаме достатъчно. Той няма да разбере и нашите закъснели реакции и забрани. Той не намира логика в това ние да му забраним да прави нещо, след като го прави от повече от месец, а ние знаем затова. Защо виждаме, че избягва контакт с нас от повече от две седмици, прибира се късно или се затваря в стаята си, и не повдигаме въпроса веднага? Защо чакаме това да стане ежедневие преди да се намесим? Тогава детето се пита: “Защо поведението ми не беше проблем за цялото това време, а сега е?” и то се превръща в норма. 

 

Много си малък за това и не разбираш!

Омаловажаването на опита или мисленето на детето отново е белег на неефективна комуникация. Ние не печелим от тези наши думи. Не обясняваме на детето защо това е неправилно, а просто оставяме траен отпечатък върху неговата психика - то се чувства маловажно и некомпетентно. Това може да се превърне в товар, които да носи на гърба си цял живот. 

Защото така решавам Аз!

Решенията не трябва да се взимат изцяло и само от родителя. Забраните са напразни и неефективни, когато детето не осъзнава естеството им. Трябва Ние като родители да не бягаме от отговорността да обясним на детето как стоят нещата, но не с безпочвени забрани и размахване на пръст. Ние трябва да му помогнем само да се научи да достига до изводите кое е добро и кое лошо за него. То ще порасне и ще дойде време само да взема решенията в живота си. То трябва да се чувства готово за това и да има вяра в своята преценка, така както има вяра в нашата!

 

Не ми повишавай тон!

Много често, Ние като възрастни, губим способността за саморегулация. Ние сме обременени от проблеми и отговорности, които нашето дете няма. Понякога повичваме тон, но то не разбира на какво се дължи това. Както ние не разбираме защо то ни  отвръща със същото. Често зад бурните реакции се крие желание то да бъде чуто и разбрано, но понякога то просто попива от нас. Ако ние му крещим - то също ще крещи. Все пак ние го учим как се комуникира. Ако ние имаме навика да повишаваме тон, то ще го приеме за нормално и ще го прилага в комуникацията си с останалите. Родителските крясъци са бумеранг, който рано или късно ни застига и пада върху нас. 

Мисията да бъдеш добър родител може да ни се струва трудна, дори непосилна понякога. Но като всеки един проблем, ако вложим старание и работим заедно, можем да се справим!