Стресът представлява резултат, който се получава, когато върху дадена структура, система или организъм се въздейства със сили, които нарушават равновесието или предизвикват напрежение.
Иначе казано, стресът е резултат от всякакви емоционални, физически, социални, икономически или други фактори, които изискват отговор или някаква промяна. Ключови думи: стрес, дистрес , кризисни състояния и интервенции
1.Стрес и дистрес. Копинг стратегии
Стресът е тема, която постоянно се дискутира. Самото понятие за стрес е сред фаворитите по употреба и начин на интерпретация. Обобщавайки редица мнения и дадени определения на това масово явление и състояние, се стига до извода, че стресът представлява резултат, който се получава, когато върху дадена структура, система или организъм се въздейства със сили, които нарушават равновесието или предизвикват напрежение. Иначе казано, стресът е резултат от всякакви емоционални, физически, социални, икономически или други фактори, които изискват отговор или някаква промяна. Понятието “стрес” става популярно след края на Втората световна война в Съединените щати. По време на войната се проявяват проблеми, свързани с лошата адаптация към военни условия на запасните военнослужещи от флота и авиацията. Установява се, че фронтовата обстановка може да доведе до ясно изразени психически и физиологически изменения. Всъщност още в края на миналия век са описани психологични реакции, понижаващи способностите, вследствие на така наречената “носталгия”. С особен принос за въвеждането на термина стрес в научна и всекидневна употреба е книгата "Хората в условията на стрес" (Mеn under stress, Grihker and Spiegel, 1945). За описание на специфичния механизъм на бойната умора в книгата се използват термини като “тревожност”, “заплаха” и “защита”. Самото й заглавие спомага за утвърждаване на термина “стрес”. В по-късно публикуваната литература по този проблем става дума за условията, които създават страх, тревожност, гняв, психологически разстройства и ефектите на тези състояния върху адаптивното функциониране (Лазарус, 1970). У нас Темков и Попов (1987) в своя публикация изясняват произхода на думата stress в контекста на разглеждания проблем. Думата вероятно произхожда от латинското stringere (стягам, затягам). Писменият английския език я включва в употреба през 14 век. През 17 век е означавала “тежко изпитание”, “бедствено положение” или “нещастие”. През следващите два века до голяма степен този смисъл се заменя от друг, според който stress означава “сила, натиск, напрегнато или голямо усилие”, упражнени върху материален предмет, човек или върху неговите “органи или психични сили”. Селие (1956/1982), който популяризира термина стрес (във физиологията), го е използвал в противоположното, в сравнение с техническото му значение. Той пише за вредните условия като за стресори, разграничавайки ги от състоянието, предизвикано у организма, т. е. от реакцията на въздействието. Именно с името на Селие се свързва началото на научното изследване на стреса, въпреки, че в някои медицински среди още в края на 19 и началото на 20 век понятията стрес и напрежение са смятани за фактори, свързани с неразположение и психични заболявания. Селие разглежда стреса като "неспецифичен (физиологичен) отговор на организма на всяко поставено пред него изискване" (Селие, 1982, с. 22) като състояние на организма, проявено в общ адаптационен синдром. Стимулите, които действат на организма (Селие ги нарича стресори), предизвикват два типа промени - специфични и неспецифични. Неспецифичните промени, които се изразяват в генерализираното усилие на организма да се приспособи към изменящите се условия на средата, Селие определя като общ адаптационен синдром. В този смисъл адаптацията се разглежда като способността на организма за своевременно възстановяване на вътрешното равновесие в случаите, когато то е нарушено от въздействието на средата. Общия адаптационен синдром се развива в три фази.
В първата фаза (на тревога) организмът мобилизира адаптационни ресурси за да се справи със стресора. Селие предполага, че адаптационните възможности на организма са ограничени и това се проявява в тази първа фаза. Нито един организъм не може да се намира постоянно в състояние на тревога. Ако стресорът е толкова силен, че въздействието му стане несъвместимо с живота, организмът загива още в стадия на тревога в течение на първите няколко часа или дни. Ако организмът не загине, след първоначалната реакция настъпва вторият етап (на съпротива или резистентност), в който балансирано се мобилизират и изразходват всички достъпни адаптационни резерви на организма, като се поддържа, практически неотличаващо се от нормите, съществуване на организма в условия на повишено изискване към неговите адаптационни системи. Когато стресорите действат дълго време и в резултат, на което е изчерпана адаптационната енергия на организма, настъпва третият етап на изтощение. През тази фаза, както и през първата, в организма постъпват сигнали за несъответствие между изискванията на средата и отговора на организма на тези изисквания. За разлика от първия етап обаче, когато сигналите водят до мобилизиране на резервите на организма, то в трета фаза се търси помощ, която може да дойде само отвън - или във вид на подкрепа или под формата на отстраняване на стресора, атакуващ организъма. Главното е това, че човек възприема, оценява и преживява стресора по различни начини- като заплаха, като предизвикателство или като индиферентно явление. Така всеки сам определя коя ситуация чувства като стресова или коя не му се отразява по този начин. Независимо, че на пръв поглед нещо неблагоприятно, сам по себе си стресът не е проблем. Той става такъв само тогава, когато се превърне в „дистрес”, т.е. в негативно състояние и реакция на неуспешна адаптация. Съществуват различни типологизации на стресорите. Еvans, Cohen (1987, цитат по Russell, Arkkelin, 1994) предлагат следното разграничение:
1. Всекидневни неприятности - те включват онези хронични и повтарящи се проблеми, които се срещат в ежедневния живот и обикновено не са свързани с прекалено големи адаптивни затруднения. Всекидневните неприятности се отнасят до по-слаби стресори като въздействие, но с повтарящ се характер. Към тях спадат такива, като неудовлетвореност от работата, ежедневни проблеми със съседите, неяснота в социалната роля, понасяне на въздействието на постоянен шум и др.
2. Катаклизмите се отнасят до внезапни, уникални и силно въздействащи единични събития или групи от произшествия, въздействащи на много хора, например - различни природни бедствия.
3. Големите събития в личния живот се отнасят до силни преживявания, провокиращи адаптивните способности на човека. Такива събития са: • смърт на съпруг, съпруга, дете; • смърт на близък член на семейството или приятел; • заболяване или контузия; • заболяване или контузия на член на семейството; • големи промени в отношенията между членовете на семейството; • годеж; • женитба; • временна раздяла (след конфликт); • развод; • нов човек в семейството (новородено, зет, снаха); • значителни промени във финансовото състояние; • смяна на работата; • пенсиониране; • промяна в местоживеенето; • значителни промени в начина на живот; • дребни нарушения на закона; • ромени в работата (работно време, служебно положение, по-голяма отговорност) и др.
4. Към стресорите на средата се отнасят претоварване в работата, бедност, конфликти в семейството, замърсяване на околната среда Като стресови характеристики на работната среда могат да бъдат посочени още и: - трудовото напрежение и спешността при изпълнението на задачите като доминиращи в работната среда; - отсъствието на яснота, т. е. работещите не знаят какво могат да очакват в ежедневната си работа, неясно и двусмислено се предават и поставят задачите и изискванията на ръководството; - силният контрол и използването на формалните правила за държане в подчинение; - отсъствие на иновации или на разнообразие, промяна и нови подходи в работата; - отсъствието на автономност, т. е. работещите не се насърчават да вземат - самостоятелни решения, свързани с работата им.
Ако първичната оценка е свързана с процеса на възприемане и оценяване на заплахата за индивида, а вторичната оценка - с процеса на търсене на потенциален отговор на тази заплаха, то справянето със стреса ( coping ) е процес на изпълнение на този отговор. В специализираната литература може да бъде срещнато твърдението, че понятието за копинга се развива в началото на 60-те години на основата на теориите за стреса, в рамките на два подхода - анималистичния и его- психологическия. Всъщност през този период се обръща внимание на когнитивното анализиране на копинга. Доста години преди това Фройд пръв обръща внимание на защитните механизми на "Аз"-а за преодоляване на неблагоприятните въздействия на външната среда. Идеята, че копингът е съвкупност от действия (основно “борба” или “бягство”), чрез които индивидът контролира околната среда и намалява активационната енергия, може да бъде проследена още до Дарвин. По своята същност това са два взаимно изключващи се модела. Психоаналитичният модел разглежда защитните механизми като резултат на многовариантните личностови фактори, т. е. копинга се разбира като съвкупност от устойчиви черти на личността. Целта му е да минимизира значението на ситуацията. Анималистичният модел обратно - акцентира върху значимостта на ситуацията. Появата на когнитивния подход дава възможност да се съвместят описаните противоположни гледни точки, като изследва реалното взаимоотношение между личността и ситуацията, без да се отдава предимство на което и да е от двете. В този смисъл начините за справяне със стреса се определят като когнитивния или поведенчески отговор за намаляване или елиминиране на психологическия дистрес или стресовите условия. С други думи справянето със стреса се отнася до когнитивните и поведенчески усилия за справяне със вътрешни или външни искания и (или) конфликти между тях, които са оценени като поставящи на изпитание или превъзхождащи ресурсите на личността .
