Играта е един от основните видове човешка дейност,като в педагогиката въпросите за ръководството на детските игри се поставят с оглед на целите на обучението и възпитанието.Много съществени въпроси отнасящи се до играта са за същността на детската игра и значението и за психическото развитие на детето.
Разкривайки същноста на играта, същевременно намираме корените на нейното значение за детското развитие.Без да си поставяме за задача да разглеждаме различните схващания за играта,достатъчно е да отбележим само някои от тях.Не е необходимо при това да се спираме на тези,които са насочени предимно към физиологическите и биологическите страни на въпроса, като например теорията за излишната енергия на Спенсер или за активната почивка на М.Лазарус,още повече, че сега те нямат сериозни защитници.За всички съвременни автори е ясно, че играта на децата не може да се обясни нито като израз на натрупана енергия, която трябва да се изразходва по някакъв начин, нито като форма на активна почивка. Атавистичната теория на Станлей Хол, която разглежда игрите като възтановяване на дейността на отдалечените предци на човека съвсем не може да обясни нито същността, нито значението, нито разновидностите на играта.
Заслужава внимание теорията на Карл Гроос, която сам авторът в едно по- късно свое съчинение „Душевният живот на детето„ определя като теория за упражнението или самовъзпитанието.”Там дето развиващият се индивид по своя вътрешна подбуда и без всякаква външна
цел проявява, укрепва и развива своите наклонности, имаме работа с първоначалното проявление на играта”.Макар Гроос да подчертава, че не схваща играта като инстинкт, а като средство за самовъзпитание, все пак той казва, че „тя се явява като своеобразен начин на проявление на различните инстинкти”.С това той не може да излезе из тясната биологическа основа, на която застава, и не достига до пълно психологическо обяснение на нейната същност, но той правилно подчертава, че играта става по вътрешна подбуда и целта и не трябва да се търси извън нея, че тя има роля в развитието на наклонностите на детето , но тази идея за иманентната(вътрешна, присъща) цел на играта идва от Кант, който определя играта като дейност, при която целта не стои зад пределите на самата дейност.
Друг немски автор- Вилиам Щерн – определя играта като инстинктивно самообразование, развиващо заложбите, несъзнателно предварително упражнение на бъдещите сериозни функции.От това определение идва и названието на тази теория като теория за „ предупреждението”, Верен на схващанията на Гроос, Щерн подчертава още по- дебело иманентността на целта на детската игра,като по този начин я противопоставя на труда. Според него играта е самоцелна дейност, тя не е насочена към постигане на друга цел, лежаща вън от нея, а трудът е винаги средство за достигане на друга цел.Карл Бюлер се стреми да обясни движещия мотив на детето в играта „Като изхожда от представката, че цялото поведение на детето се определя от удоволствието, което възниква при дейността, т.е. „функционалното удоволствие „.Бюлер дава определение на играта”. „Дейност, която се характеризира с функционално удоволствие и която се поддържа непосредствено от него или заради него, се нарича игра, независимо каква роля има извън това и в каква целесъобразна връзка тя стои”.
Върху въпроса за функцията на играта изгражда своето определение друг автор, швейцарският психолог Едуард Клапаред. Според него функцията на играта е да даде възможност на индивида да осъществи своето „Аз”, да разгърне своята личност, да следва своите големи интереси в случаите, когато не може да постигне това в сериозна дейност. По този начин Клапаред разглежда играта като заместител на сериозната дейност. Макар, че той споделя основните положения от теорията на Гроос, все пак стига до разбирането за значението на играта не само за бъдещето, но и за настоящето. Клапаред определя главната функция на играта като отвличане от действителността чрез въображението. Той говори за няколко втрорични функции на играта:
Играта като средство за премахване на досадата от бездействие.
Играта като почивка.
Играта като фактор за социално развитие.
Играта като средство за предаване на идеите и обичаите от едно поколение на друго.
Някои от тези вторични функции се отнасят до голяма степен и за играта на възрастните.
Не можем да отминем схващането на френския психиатър Пиер Жане, който определя играта като деградирана дейност. Като подрежда човешките дейности в йерархически ред според степента на съвършенството им, което се постига във взаимоотношението между човека и действителността. Жане поставя играта най-долу в тази йерархия. Всички дейности според него изискват достатъчно психическо напрежение, за да се осъществи това взаимоотношение, което се схваща като приспособяване. Но това не се постига в еднаква степен. Най-висока степен на приспособяване се осъществява чрез интелектуалната, познавателната дейност. Тъй като детето не е в състояние да се издигне до дейност, чрез която се постига напълно адекватно уравновесяване, то се приспособява до известна степен чрез играта. Това се обяснява с преобладаващата роля на въображението, което обуславя преобразяването на предметите в процеса на играта. Действително играта стои на най-ниското стъпало в развитието на човешките дейности, но когато този автор я определя като „деградирана дейност”, той несъмнено изхожда от своята практика и теория на психиатър. Според Анри Валон детската игра е по-скоро една перспективна, прогресираща, а не деградирана дейност.
Като анализира поведението на детето, швейцарският психолог Жан Пиаже отбелязва два полюса в него:
Акомодация – приспособяване на действията на детето към обектите.
Асимилация – т.е. включване на обектите в схемата на действието.
Последната се представя в два взаимно допълващи аспекта: първо – функционална асимилация, което значи развитие чрез функциониране; второ – умствено „смилане”, т.е. възприемане и схващане на предметите в процеса на една реална или възможна дейност. Процесът на развитието върви от преобладаване на асимилацията към все по-пълната акомодация. Според мнението на Пиаже, най-пълно се осъществява уравновесяването между асимилацията и акомодацията при научното мислене. Играта се проявява в началната фаза, когато има разединение между двата процеса. Тя допринася да се постигне преходът към акомодацията. В този смисъл играта е продукт на разединението между асимилацията и акомодацията. Щом играта се схваща като израз на асимилацията в отбелязания по-горе смисъл, в нея и чрез нея се извършва и функционалната асимилация, т.е. упражнение чрез функциониране, възприемане и схаващане на действителността. Именно в този смисъл играта съставлява крайния полюс на асимилацията на действителността в „Аз”, като участва в качеството на асимилатор чрез това творческо въображение, което ще остане двигател на всяко по-нататъшно мислене и даже на разума.
По- напред в разкриването на същността и значението на играта отива френският психолог Анри Валон, който я разглежда като „дезинтересирано функционално упражнение”. Детската игра според Валон започва като упражнение на една функция, която предстои да се появи. Това значи, че тя се явява като движеща развитието сила, а не следва хода на развитието. Освен това Валон спира своето внимание и върху една страна от вътрешното противоречие, което характеризира играта, а именно противоречието между спонтанността на играта и подчинението на правилото. Правилото не е случайност, а се извлича от самата необходимост в играта. При това то въвежда един нов елемент – участието на общесгвото. Валон подчертава голямото възпитателно значение на играта, като казва:” Играта може да бъде възпитателна за детето до такава степен, до която му дава възможност да изпробва себе си в цялото разнообразие на своите способности”.
Макар и да не си поставя задачата да изгражда цялостна теория за играта, а разглежда този въпрос само като проследява историята на въображението /виж гл. 30 на „Човекът като предмет на възпитанието”/ К. Д. Ушински, успява още миналия век да отбележи много съществени страни на детската игра. Той установява, че играта представлява действителност за детето. Изтъква, че в играта детето живее свой собствен живот, но този живот не е откъснат от околната действителност. Той ясно отбелязва отразителния характер на играта: „ Но ако детето живее повече и по-дейно в играта, отколкото в действителността, околната действителност ще има още по-силно влияние върху неговата игра, отколкото предлага лавицата с играчки”. Тук той направо говори, че в игрите се отразява действителността и макар, че това отражение е откъслечно и своеобразно, то все пак поразява с верността и подробностите си.
К. Д. Ушински изтъква ясно и значението на играта: „… в играта детето е вече зреещ човек, който пробва своите сили и се разпорежда самостоятелно със своите творби”. Тук той подчертава също, че резултатът от игрите не се свършва с разрушените кули и счупените барабани, а на тази основа се образуват представи и редица асоциации, които ще се свържат в такава мрежа, която ще определи насочеността на човека. Ушински няма предвид значението на играта само за интелектуалното развитие, но и за „завързването на първите асоциации на обществените отношения”.
За изясняване на жизнения характер на играта допринася по-късно и Е.А.Аркин. Противоположност на мисълта, че детето живее в два свята- на фантазията и на действителността- той поддържа схващането, че светът на детето е единен. Макар че детският свят е по-недиферинциран,по-примитивен и преходът от реалността към въображаемото се извършва неусетно, все пак детето не загубва своето чувство за реалния свят.Съществена заслуга на този автор е и това, че добре изтъква поливалентния характер на играта:”в живота на детето играта не изпълнява една каквато и да било определена, затворена, изолирана функция..... играта дава на детето онази пълнота на живота, за която то жадува”.
По посока разграничаване играта от труда, както и тяхното
взаимодействие,съществено допринася със своите схващания А.С.Макаренко, който подчертава голямото значение на играта за трудовото възпитание на човека:” играта има важно значение в живота на детето, същото, каквото има дейността,работата, службата в живота на възрастния – каквото е детето в играта, такова до голяма степен ще бъде то и в работата си когато порасне”.( А.С.Макаренко – „ избрани педагогически произведения”).Същевременно Макаренко изтъква специфичния характер на играта като дейност, в която детето представлява нещо повече от себе си, т.е. влиза в някаква роля. С.Л.Рубинщайн разкрива същността на играта като специфична отразителна дейност – в играта децата отразяват действителността, като я преобразяват. Смисълът на Плехановата формула”Играта е дете на труда” означава, че в играта се отразяват трудовите дейности на хората,отразява се тяхната обществена практика.Но ако връзката на тази дейност с труда, с практиката на възрастните е отправен пункт за нейното обяснение, то връзката и с развитието на личността е вторият съществен момент, който се изтъква от Рубинщайн:”в ранните и предучилищни години от живота на детето играта е тази основна дейност, в която се формира личността, играта е първата дейност, в която се поставят основите и се извършват първите етапи на нейното развитие”.(Рубинщаин – „Основи на общата психология”). Но за разлика от схващанията от играта като подготовка за бъдещето Рубинщайн изтъква реалното, жизненото и значение за детето в настоящето:”играейки детето живее живот, изпълнен с непосредственост, действеност и емоционалност, а не само се подготвя за да живее в бъдеще.” Тясната връзка между играта и въображението Л.С.Виготски формулира в синтетичната мисъл,че детската игра е въображение в действие,а въображението на подрастващия и учащият се е игра без действие.Но и този автор, разбира се, не свежда значението на играта само до участието на въображението, а определено истъква и нейната роля, при развитието на мисленето кото подчертава, че „ в игровото действие мисълта се отделя от нещата и се започва действие въз основа на мислене, а не само въз основа на нещета”.По този начин играта се изяснява като междинно звено между ситуационната ограниченост на ранната възраст и мисленето, откъснато от реалната ситуация. Чрез концепцията си за т.нар.”зона на най- близкото развитие „ Виготски намира, че именно в игрите през предучилищната възраст се създават съществени предпоставки за психическото развитие на детето. В играта, според Л.С.Виготски, детето винаги стои по-високо от своето обикновенно, всекидневно поведение, то стои една глава по-високо от себе си:”Играта съдържа в кондензиран вид като във фокуса на увеличително стъкло всички тенденции на развитието, детето в играта като че ли се опитва да прави скок над равнището на своето обикновенно поведение.”По този начин Виготски установява, че играта има водещо значение в развитието на детето, макар че може да няма преобладаващо място в неговия живот. Характерните особенности на играта, по които тя се отличава от всички други дейности е, че преди всичко тя е свободна, спонтанна, съзнателна и целенасочена дейност, която се извършва без каквато и да било външна принуда. Самата игра не е унаследена проява, а се оформя и развива постепенно под влияние на околната среда и по специално под въздействието на възрастните. Играта задоволява основните потребности на детето да действа и общува с околната среда, като в нея се проявява стремежа му да подражава на възрастните.”Мотивът на игровото действие, както изтъква А.Н.Леонтиев, не лежи в резултата на действието, а в самия процес.”Важно е не да се построи нещо, а да се строи, да се действа.Характерно за всички игри, дори и тези, които са с интелектуален характер, е активното участие на емоцията.Положителните емоции, които съпровождат всяка игра, имат благоприятно въздействие не само за цялостното психическо развитие, но и за физическото състояние на детето.Като всяка друга дейност играта има двустранен ефект- чрез нея се преобразява околната среда и същевременно се изгражда и променя личността на човека.Когато детето влиза в някаква роля и преобразява собствената си личност,то”изобразява нещо от себе си, чувства се по- високо от себе си.” (А.С.Макаренко) Ако външният свят бива преобразяван, дори преиначен с оглед на целите на играта, то преживяванията на детето съвсем не са наушким, а са напълно реални.Колкото и да е конкретна дейността на детето, в играта тя има вече известна степен на обобщеност.Друга важна осовенност на играта е нейната социална природа- играта се създава в процеса на общуването на детето. Тук дойде и моментът да се уточни, че наред с чувството за свобода, което изпитва играещото дете, същевременно играта внася до голяма степен организираност в неговото поведение. Това важи и за творческата и за конструктивната игра. Изобщо във всички видове игри, на основата на свободната, доброволна, привлекателна дейност се формира организираното поведение.Въпреки вътрешнопротиворечивата природа на играта, в която подражанието има голямо участие в нея в най-голяма степен се развива самстоятелността на детето.Във всички игри, но особено в сюжетно-ролевите, детето подражава на дейността на по-възрастните.Но винаги действията му са съпроводени със самоинициативност, самостоятелност, които са необходимо условие за всяка игра. Въз основа на изтъкнатите особености на детската игра, твърдо можем да я определим като способ за модификация на детското поведение, реален, пълноценен, настоящ живот за всяко дете. Необходимо е да се познават добре както психологическата същност на играта, така и нейните закономерности, за постигане на правилното и педагогическо ръководство и психическото развитие на всяко дете чрез нея.
