Един случай на „магична“ промяна с училищна тревожност, или Антон и системите.
Зимно утро в голямо квартално училище. При училищния психолог идва заместник директорът и моли за съдействие – първокласник, който отскоро е в училището, не иска да влиза в сградата и всяка сутрин се налага дълго увещаване от страна на баща му. Но днес се е стигнало до връщане вкъщи и родителите са дошли притеснени. По изключение ще бъдат допуснати, въпреки мерките, да проведат консултация с психолога. Специфична особеност е, че те идват от друга държава и само бащата владее добре български език.
Посрещам ги, виждам изплашени и загрижени хора, говорим. Понякога бащата превежда на майката или на мен, но като цяло се разбираме лесно. Решили са да се преместят в България и бащата вече работи, майката е у дома засега. По-големият син все още не е започнал училище поради формалности с документите, но малкият е записан в първи клас и се справя отлично, особено по математика, намерил е приятели, спортува активно. С идването сутрин на училище обаче Антон (името е променено) явно регресира – държи се като много по-малък от своите 7 години и разиграва проблем, в който въвлича и родителите, и училището. Вкъщи от събуждането започва плач и молби да не ходи, после се приготвя с неохота и накрая в двора на училището се разразява криза, която пречи на влизането на другите ученици и поставя бащата, който го води, в много трудна ситуация. Колкото и да разговарят за проблема на спокойствие вечер и да постигат разбиране, на следващата сутрин Антон отново отказва да влезе в училището.
Разказват ми какви са децата, как се общува вкъщи, кой с какъв характер е и на кого прилича. Постепенно заговаряме приятелски и спокойно. Изказвам предположение, че вероятно са поели голям риск с това преместване и ново начало, че сигурно им е трудно, изпитват несигурност и са под стрес. Потвърждават. Питам дали говорят за това с децата – не разбира се, защо да ги натоварват. Споделям хипотезата си, че вероятно Антон, като по-малък и по-емоционален, дава израз на тези неизказани негативни преживявания на родителите си и им помага да канализират тревогата си през неговото дезадаптивно поведение. И чрез това негово нелогично поведение семейната система се вписва в обществото, комуникира с училището и излиза от анонимност. Симптомът на детето създава връзки между системите, помага да се изгради „интерфейс“ между тях.
Продължавам с хипотезирането: ако майката и бащата започнат да споделят с Антон за своите трудности и как се борят с тях, заплахата, която вероятно той си представя, ще намалее – нещата ще започнат да изглеждат преодолими, щом не са толкова страшни, че да не може да се говори за тях. Звучи им логично и обещават да опитат. Разделяме се с уговорка да се чуем след няколко дни.
Разбирам от класната, че следващите два дни са минали спокойно, той е идвал навреме и е влизал в клас безпроблемно. В края на седмицата промяната в поведението му изглежда трайна. Обаждам се на бащата и той също потвърждава, че сутрините са спокойни, без помен от криза.
След още седмица за всеки случай питам класната и тя ми казва, че е прекрасно, дето само от един мой разговор с Антон се е решил такъв сериозен поведенчески проблем при него. Отговарям, че чудото е станало, без изобщо да съм говорила с детето! Само изслушах родителите му, валидирах правото им да са тревожни и напрегнати и ги насърчих да споделят и тези преживявания с децата, които могат да разберат, че трудности има, но те са преодолими.
Така работи семейната система – емоциите в нея са като скачени съдове, и когато има натрупано напрежение, конфликти или криза, те могат да се проявят в симптом на най-слабия член на семейството (обикновено това е дете).
В този случай симптомът беше овладян бързо: училището се довери на специалиста и на родителите, психологът разчиташе на учителите и на ресурса на семейството, родителите дадоха шанс на детето да е по-равнопоставено и отговорно. Системите взаимодействаха, заради и благодарение на малкия ученик Антон.